Името му е Филип. За него ми е известно, че е единственият рус и синеок футболист, добър футболист при това, който също така не е напълно малоумен. Даже е отличник. Другото нещо, което научих болезнено след една случка е следното:
Физика. Трети час. Казват, че тройката е на късмет. Нямаше свободни места. Видях, че Филип стои сам, огледах се, не мога да седна до него още първия ден, но нямаше други места и се наложи да се настаня удобно до него. Погледна ме за около две секунди и се обърна, да си извади учебника. После отново се обърна към мен и ме попита:
- Може ли да гледам от твоя учебник? - вие бихте ли отказали. Е, блондините винаги са ми били слабост.
Той премести стола си по-близо до моя, почти си докосвахме ръцете. Почти през целия час не го погледнах, за да не го уплаша и главно да не съсипя хубавия момент. Въпреки, че за какво ми е да не съсипя нещо, за което още не ме беше грижа? Добре, че нищо не направих, защото в момента ужасно ме е грижа. Радвам се, че не изръсих кой-знае колко бисери пред него. Питате се кога съм ръсила бисери? От момента, в който чух гласа му до последния ден в училище. Включително, когато учихме за онзи човек, който едно време наричали Бич Божи, а аз възкликнах: "Пич Божи ли?" Или когато едно момиче ме попита искам ли да отидем заедно до бара, аз отвърнах "Какво парти?". Явно имам проблеми със слуха. После се запознах с въпросното момиче - Дора. Тя ме запозна с Виолета. Прекрасни приятелки.Но по същество. Цял час и дума не си казахме с Филип, само от време-навреме се смеех на една от глупавите му шеги. Светлината от прозореца до него огряваше русата му косата и я караше да сияе, като свежо, житно, добруджанско поле; сините му очи блестяха като самото море... Звънецът би и трябва бързо да си събера нещата и да се махна от него, преди да съм се изложила. Тръгнах по коридора без ни най-малко да подозирам, че съм привлякла вниманието на двама човека - на Филип, и излишният интерес на Ваня.
Цял ден не съм откъснала поглед от Филип. Сигурно съм болна. Полудявам, ако си мисля, че имам шанс с него, така че ще е по-добре да го забравя. Ще насоча вниманието си в друга посока. Например да се запозная с нови хора или да уча. Чух, че не съм единствената нова ученичка в класа. Затова помолих Дора да ме запознае с това момиче. Тя ми посочи един силует застанал до някакво момче, което никога досега не съм виждала. Двамата се намираха на площадката отвън. Щом се приближи запомних образа й и по-късно се запознах с нея. Казва се Ейприл. Луда е по Неймар и има по-малка сестра, за която е предвидила да стане нещо повече от приятел на сина на Неймар Джуниър. Странна работа, в смисъл, не знам дали осъзнава, че ако това стане (както и Ейприл мечтае да се омъжи за футболиста, и тази й мечта наистина се сбъдне), то тогава сестра й ще й стане снаха. Странно. Но аз обичам странностите. ;)
След училище отидохме за пица заедно с Виолета, Ейприл и Дора. Не беше зле. Състезавахме се по грознопис - всяка си извади тетрадката (не се бяха прибирали, за да си оставят раниците, а аз живея далеч оттук и щях да хвана рейса след угощението) и показва най-грозната страница от писанията си. Е, аз май току-що станах кралица на грознописките. После се разходихме из парка и се люляхме на всички бебешки забави, докато слушахме Loca-Loca-Loca. Катерихме се по дърветата и никой не успя да ме стигне на най-горния клон. Останах с хубавите си спомени и петно от кал на дънките, чакайки рейса. Малко преди той да пристигне срещнах една от кифлите на класа - мажоретката. Не, не я срещнах - чакаше ме. Престори се, че не съм разбрала, че ме е очаквала и веднага ме заговори:
- О-о-о-о, Вики! Каква приятна изненада е да те видя! Исках да си поговорим.
- ? - аз вдигнах едната си вежда, което стопи самочувствието й, заедно с мазната усмивка.
- Нека изясним нещо. Аз съм влюбена в Теодор, - светна ми, като чух това име. Мисля, че неведнъж съм го виждала да държи една малка колонка на рамото си, от която се чува "Бяла роза", като щом момчетата я чуят се хващат заедно на хоро. Но не това беше шокиращото, а онова което чух след това - Дея е влюбена във Филип, Виолета в един Леон, което си е чиста ирония, - изхили се тя - а Ейприл е хлътнала по Стефан.
- Накъде биеш?
- Знам, кой в кого е влюбен и съм длъжна да ти намеря сродна душа.
Аз извъртях очи и я погледнах:
- Познаваме ли се? Не. Именно. Не бих оставила на никого, познат или непознат, да знае какво е там вътре - и се потупах на мястото, където по биология сме учили, че е сърцето - Имаш ли проблем с това?
Тя извъртя очи и протегна ръка, за да се "запознаем:"
- Аз съм Габриел и вече знам, че името ти е Вики.
- Да питам ли откъде? - попитах все със същата усмивка, която научих от нея. Габриел обаче се престори, че не ме е чула и ме дръпна за ръкава. Заведе ме при оградата и ми посочи Филип, Дея и останалите играчи на футбол:
- Виждаш ли ги? Забележи колко са щастливи. - в този момент Дея се спъна и падна в обятията на Филип. - Не са ли сладки? Бяха гаджета в детската градина. Май още е под магията й...
- Защо ми казваш това? - попитах вече спокойна аз. В отговор тя се изсмя на глас и ме пусна, понеже транспортът ми беше пристигнал. Когато се отдалечи се обърна и ми каза с насмешка:
- Ще разбереш. Рано или късно. Направи ми услуга - щом почувстваш нещо, кажи ми и не разбивай нещо, за да го построиш по свой вкус. Но не забравяй да се пазиш.
Май Габриела има повече сиво вещество, от колкото съм мислела. Шофьорът отчаяно надува клаксона, в опит да привлече вниманието ми. Накрая се качвам с мисълта, че знам кой стои зад това. Дори сега съм сигурна в това и този факт ме дразни. Е, сестрици, време е да си поиграем. И не ми се сърдете, ако случайно задигна любимата ви играчка...
YOU ARE READING
От другата страна на оградата
HumorПозволете ми да ви се представя - аз съм Виктория. Звучи величествено, а? Е, моля наричайте ме просто Вики. Аз съм обикновена, но това всички го казват. Живея далеч от града и сутрин ми се налага дълго да пътувам до училище. По принцип съм точна и в...