ENDING GAME

Касандра

    Тя лежеше на студения под в тъмнината. Бяха стигнали в Испания преди няколко часа и Родриго я беше захвърлил в подземието под имението си. Беше студено, въпреки иначе топлото време навън. Беше задушно и доста влажно. Беше непрогледен мрак. В стаичката, в която беше затворена нямаше нито едно прозорче или лампа, която да пуска поне малко светлина. Не.. Беше тъмно като в рог. Но червенокоската вече беше свикнала. Беше се свила на топка на пода, каменната стена зад гърба ѝ сякаш и оказваше опората, от която имаше нужда. Мракът ѝ беше най-добрия приятел. Доста често криеше сълзите от мъчителите ѝ, които се изнервяха супер много щом я чуеха, че ридае. За това Касандра се беше научила да плаче без глас, в самотата, когато е обгърната от мрака. 
  И сега плачеше. Без глас.. Едни горчиви капчици вода се стичаха по бузите ѝ. Проклинаше се. Проклинаше се за дето си бе позволила да избяга, да се върне в родния град. За дето си бе позволила три дни щастие. Но най-вече за дето го бе въвлякла и него.. Зелените му очи и стиснатите юмруци изникнаха в съзнанието ѝ. Яростта в погледа му се бе запечатила в съзнанието ѝ. Но какво общо имаше той със тези хора? Защо бяха тези снимки в къщата му? Нищо не разбираше! Беше объркана. Колкото и да мислеше, колкото и да предполагаше безпочвени теории нищо не и се струваше правдоподобно. 
  Изстрели. Много. Безбройни и оглушителни изстрели. И тя напъхана в колата. Касандра притисна ушите си. Имаше чувството, че ги чува в момента и в това тясно помещение около нея свистят куршумите. Заплака горчиво. Беше ли мъртъв? Дали бе причина за смъртта на най-добрият си приятел, човека който бе обичала от ден 1 на съществуването си. 
  Тя е виновна! Каквото и да и причини Родриго, заслужаваше си го! Но той нямаше с какво да я изненада повече. През годините я беше подложил на какво ли не, неща които дори и на най-лудият няма да хрумнат. Тя беше свикнала с яростта му. 
   Някак между болезнените мисли и горчивите сълзи тя се беше унесла. Тежката метална врата към килията ѝ изскърца мъчително и ярка светлина освети лицето ѝ. Дори сега-мръсна, бледа, с торбички под очите-пак беше толкова красива! Касандра прикри очите си мигновено и взе да ги разтрива. Пред нея застана огромна сянка.
-Шефа те чака-грубият му глас сякаш я разтърси. Мигел беше най-довереният му човек и най-добрият му приятел. Той беше първият му бодигард и бе видял всичко. Той беше и единствения, който се опитваше всячески да ѝ помогне, единственият който наистина я съжаляваше и му бе мъчно за нея. Но не можеше да направи кой знае какво. Все пак на карта щеше да бъде заложен живота му ако се намеси в съдбата ѝ независимо всички години лоялност. 
  Мигел се опита да ѝ помогне да се изправи, но тя не прие помощта му. Изправи се мъчително, като се подпираше на стената зад нея. Цялото тяло я болеше, а краката ѝ се бяха схванали от студения под. С малки несигурни крачки тръгна след огромното туловище на Мигел. 
  Пътят до спалнята на мафиота беше дълъг. Изнемощялото ѝ тяло едва се влачеше след Мигел. Задъхана, тя се блъсна в широкия му гръб не забелязала че са стигнали до 5тия етаж до спалнята на черноокия. 
-Влез!-чу се строгия му глас след като Мигел бе почукал на вратата.
Бодигардът отвори вратата, погледна шефа си и леко побутна слабото момиче навътре. Мълчаливо без нито звук затвори вратата и тръгна надолу по стълбите. 
  Касандра преглътна звучно и стоеше неподвижно пред ледения му поглед. Но нещо не беше наред. Вместо гордия, здраво стъпил на краката си звяр пред нея сега стоеше мъж чиято осанка сякаш бе минала през ада. При най-лекото движение лицето му се сбръчкваше сякаш от болка. Когато той се изправи пред нея забеляза капчици под по челото му. Перфектно загладената му коса сега беше разпиляна навсякъде и кичурчета коса се бяха залепили по челото му. Ризата изгладена и загащена в панталона сега бе намачкана и свободно падаше на тялото му. Перфектния образ на Родриго Гомез беше сякаш излетял през прозореца и пред нея сега стоеше чужд човек. Някой, който не познаваше. 
  Огромната му длан се залепи за малкото ѝ лице и тя се строполи на земята. Звукът от шамара сякаш проехтя в цялата къща. Той се наведе към нея и тя дочу леките му стенания, хвана брадичката ѝ като така я накара да го погледне.
-Защо? - едва пророни черноокия. Ментовият му дъх се разби в лицето ѝ.- Защо те намерих там? В неговата къща!-изръмжа накрая.
-Знаеш защо!-закашля се.
-Не, не знам Касандра!-тросна се и видимо остра болка премина по тялото му.
  Червенокосата потръпна. Нещо определено не беше наред! За пръв път от години той я нарече по име.
-Какво ти е?-погледна го загрижена. Пъстрите ѝ ириси обходиха тялото му опитвайки се да види проблема. По измъченото му лице знаеше, че го боли. Спомни си за начина по който стигнаха в имението и как той беше изключително нервен след телефонния разговор. По начина по който се държеше тя разбра, че явно има проблем и вероятно бе с някоя пратка. 
-Какво..- Родриго я гледаше смаян. Шока беше ясно изписан в черните му очи. 
-За първи път ме наричаш по име. Потен си. Сбръчкваш вежди при всяко движение.-констатира тя.-Познаваме се от 15 годишни, за 15 години никога не си ме наричал по име.
-Не се прави на много загрижена!-скастри я рязко.- Кой знае какво си правила с онзи, сега си седнала да ме питаш глупости-яростта отново личеше в гласа му.
-Нищо не съм правила с никой!- той се изненада от категоричността в гласа ѝ.-Знаеш много добре, че не бих ! - вече и тя се изнервяше. - Знаеш защо отидох там!-изправи се и с последни сили се приближи към него.-Знаеш какво исках и искам да сторя!-започна да го блъска в гърдите, но тежката му осанка дори не помръдваше. За него тя бе просто като гъдел от вятъра.-Напълно наясно си за какво те моля от 15 години!
-О я стига!-Родриго я блъсна назад и гърба ѝ се удари в стената при което тя тихо изстена от болка и се свлече на земята. 
  Родриго седна отново на креслото, което се намираше точно срещу нея в този момент.
-Виж какво ме караш да ти причинявам!-подпря се с лакти на коленете си, отново се намръщи и се отпусна назад.-Не мога да те гледам дори в момента!- изсъска накрая и разтри с ръка слепоочията си.
-Тогава ме пусни!-едва промълви червенокосата, която още се опитваше да си поеме дъх. След последната им среща, когато тя избяга изпитваше силна болка в гръдния кош и този сблъсък със стената сякаш влоши положението. 
-Какво каза?- черните ириси се впиха изпитателно в малкото тяло пред него.
-Пусни ме като не можеш да ме гледаш-продума задъхана.-Знаеш че не мога и няма да кажа нищо на никого.Та то и кой би ми повярвал?
-Не мога.
-Защо? Нали ме мразиш, всеки път казваш как ме ненавиждаш. 
-Защото те обичам.
-В такъв случай ми помогни-Касандра допълзя до него и погали коляното му с ръка.-Преди 15 години ме попита какво искам най-много. Тогава ти казах. И до днес е така. Не мога да се справя сама, Родриго.
  Родриго я гледаше  безмълвно. Черните му ириси се бяха впили в образа пред него. Не разбираше как бе възможно някой да е така красив дори в състояние като това. Не разбираше какво толкова го дърпаше към нея всеки ден от 15 години. 
-Ела с мен-леко погали страните ѝ и се изправи от креслото. 
   Но всякаш стаята се завъртя на 360, стомахът му се сви и всичко изведнъж стана черно. Тежкото тяло се строполи на твърдия пот и Касандра изпищя от ужас. Челото му беше мокро, ризата също. 
-Родриго!- беше положила главата му в скута си и се опитваше да го събуди, но без успех. 
  Притеснението я стисна за гърлото и тя не знаеше какво да прави. В стаята влетя Мигел чул писъкът ѝ. Виждайки шефа си на земята в това състояние за миг той се вцепени. До този момент толкова дълги години той не беше виждал великия Родриго Гомез немощен. Вдигна го на ръце и набързо го свали до гаража. Касандра беше неотлъчно след тях. Мигел дори не се усети, че тя се качва в колата с тях. На задната седалка беше тя, положила главата на мъчителя си в скута и плачеше тихо. 
   Родриго беше купил Касандра, когато бяха на по 15 години.. Е, по скоро баща му я купи. От тогава между всичките неволи и болка, между всички изтезания.. Те някак си откриха приятел в другия. Касандра бе видяла и познаваше до болка малкото кестеняво момче свито в ъгъла на стаята си след поредния побой. Като деца често се утешаваха в болките си. Често споделяха един с с друг. Макар баща му да ползваше червенокосата за собствени наслади, тя често се промъкваше в стаята на Родриго ей така. Той беше единствената ѝ опора по онова време. Знаеше всичко. Тя му беше разказала за случилото се с нея, за вуйчо ѝ и единствения човек който я свързва с родината-малкият ми зеленоок приятел. А когато навърши 21 Родриго хладнокръвно застреля баща си  и така "собствеността се прехвърли" автоматично на него. И тогава всичко се промени. Родриго се превърна в строг, нарцистичен маниак който си изкарваше нервите върху клетата Касандра. Тогава той я преби, изнасили я и дори я жигоса само защото един от бодигардовете я хвана за ръката в опит да я спаси от близка среща с пода. Не му стигна това, но и собственоръчно повтори надписа от жигосването с черна боя "за да се вижда отдалеч!"Лудостта му излезе наяве след смъртта на баща му, а надеждата за малко спокойствие на червенокосата беше изпепелена. Но въпреки всичко, въпреки всички изтезания имаше моменти в които те сядаха и просто говореха. Говореха както едно време. Някак доверието и приятелството помежду им се беше запазило и до ден днешен въпреки по-късно заформилата се връзка помежду им на "мъчител и жертва." За това Касандра в момента се страхуваше за добрият си приятел от тинейджърски години. Иронично нали?
-Какво става?-почти изкрещя д-р Долсън щом влетяха в болницата. 
   След смъртта на Иванович и покриването на картела за секс трафик на деца д-р Долсън сега работеше за Родриго Гомез. Той я бе настанил като главен лекар в неговата болница, беше и дал свободата за всичко единствено искаше да е готова във всеки един момент тя да лекува него и хората му при нужда.
-Припаднал е, има температура и е потен целия-каза на пресекулки Мигел.
-Операционната!-посочи дъното на коридора.-Бързо в операционната!-викна д-р Долсън а погледа и не се откъсваше от познатото червенокосо момиче. 
  Мигел и Касандра седнаха пред операционната в ступор. Целия екип на болницата се втурна в операционната зала и лампата над плъзгащата се врата светна червено. Момичето стоеше неподвижно, с поглед забит в земята. Мигел обикаляше в кръг нервно и бе неспособен да си намери място. Секундите се изнизваха една след друга, ставаха минути, а минутите часове. 
-Никой не излиза от проклетата зала-тюхкаше се Мигел.-Слушай, трябва да се прибереш! Ще викна да те вземат. Ако шефа те види тук ще ми отреже главата!
-Няма да си тръгна!-отсече студено.-Ще стоя тук и няма сила на света, която да ме мръдне!-погледна грамадния мъж насреща ѝ.-Не бой се, ще поема вината ако стане проблем.
   За пореден път Мигел чу тези думи за последните няколко часа и вече се отказа да я убеждава. Но не отричаше не разбираше защо! Какво и дремеше на нея дали ще оживее? Не разбираше тая тяхна връзка!
  Лампата светна зелено, плъзнаха се вратите и д-р Долсън излезе от операционната.
-Ще живее-и двамата си отдъхнаха като чуха тези думи.- Открих прострелна рана, която вероятно сам е лекувал и зашил. Тъпакът е зашил рана без да извади куршума  ама вече всичко е наред, ще живее.