Знаеш ли, вече дори не плача.Нямам сили да плача.Сълзите просто вече ги няма.Нямам целта да плача.Седя и гледам в нищото.Очите ме болят.Искам да потекът сълзи.Но не става.Нищо.Сърцето ми.Вече е пречупено.Душата ми.Вече е празна.Нищо.Съществувам само физически.Всеки ден.Бавно.Умирам.Да.Умирам.Цигари, самонараняване, мисли.Умирам.
Най-лошото е, когато вече дори нямаш сили да съществуваш.Не искаш да се будиш.Спиш с надеждата да останеш така завинаги.И защо? Дори нямам обяснение.Всичко се случи толкова бързо.Сякяш някой щракна с пръсти и се превърнах в това.Всичко ме наранява.Всичко.Хората се отказаха.Колкото и да ми казваха, че ще са до мен, аз не им вярвах.Не го чувствах.Не, че не чувствах хората.Не чувствах това, че няма да си тръгнат.Не чувствах тази малка частица, която щеше да ме запълни.Там нямаше нищо.Празнотта.Просто нищо.
YOU ARE READING
Soul Flash
Poetry"The death is and escape, wheter you believe it, or not." -tommie хх
