Силата на Боговете

Лагера на героите

Веднага се събудих. Сигурно преминахме през някоя енергийна стена, която ме разтресе като електрошок. Питате се от къде знам. Първия път когато преминах през бариерата на лагер "Юпитер" припаднах, а сега се събудих. Каква ирония на съдбата.
Отворих леко очи. Някой ме носеше на ръце. Този някой беше едно светло русокосо момче. Имаше сини дълбоки очи. До него имаше едно момиче. Двамата бяха като близнаци. Тя носеше лък в едната си ръка, а в другата стрели.
- Мисля, че е будна. Ехо, чуваш ли ме? Как се казваш?- заговори момчето като се усмихваше леко.
- Стига си я засипвал с въпроси! Може да е замаене.- каза момичето до него.
- Добре съм. Само малко ме боли ръката.- Момчето ме пусна леко на земята и ме придържаше с едната му ръка. - Името ми е Теодора. Вие сте от лагера нали?
-Да. Аз съм Лиам, а това е сестра ми Александрина.
- Накратко Синди. Моята майка е Артемида, а неговия баща е Аполон.
- Но как сте брат и сестра?
- Тъй като Артемида няма деца. Аз и сестра ми сме деца на Аполон. Те са брат и сестра както и ние. Затова тя се преписва към нейно дете.
- Аз съм дете на Зевс.
Ние ходихме и ходихме. През това време си говорехме. Накрая стигнахме до лагер
" Слънце". Оказа се че те са единствените там. Аз съм пристигнала трета. Трябваше да очакваме още девет деца. Или по скоро младежи като нас. Лагера беше великолепен имаше езеро, гора, прекрасна гледка, хубави стаи и тренировъчни зали. Да не забравяме хубавите коне. Освен нас имаше нимфи и сатири. Както и още други същества, които още не знам какво са. Аз им разказах за случилото се и как разбрах каква съм. А те ми разказаха как те са знаели още от малки. Как са се подготвяли за битки. А аз осъзнах как едва се научих да се бия с меч. Лиам беше забавен и обичаше да се шегува. Беше много красив, но това се разбираше нали беше син на Аполон. Синди беше по- тиха. Носеше почти винаги лъка със себе си. Обичаше природата и животните, но не трябваше да я ядосваше. Цялата почервеняваше и заприличваше на див звяр. Между тях двамата имаше много силна връзка. Следобеда бяхме до поточето. Забравих да кажа, че в лагера имаше хиляди дрехи за момичета и момчета.
Вечерта всичко беше прекрасно небето беше чисто и звездите се виждаха така ясно. Навсякъде бяха запалени свещи и фенери. Бяхме седнали на една дълга маса утрупана с храна.
- Е какъв хубав ден.- каза усмихнато Синди.
- Никога през живота си не съм се забавлявала толкова много.- отвърнах аз.
- Да писна ми да сме само двамата със сестра ми.- пошегува се той. Тя се изправи и го удари по рамото. След това се прегърнаха. Спомних си за моето братче и как повече нямаше да го видя. Липсваше ми но вече имах ново семейство.
Всички вече бяхме по хижите си в готовност да си лягаме от дългия ден. Изведнъж се чу викане.
- Има ли някой? Ехо? Няма ли някой, който да ни посрещне? Силно съм разочарована!
Беше глас на момиче. Първата ми мисъл, която мина беше, че е една от нас. Веднага облякох нещо и изкочих навън. Сидни и Лиам ме бяха изпреварили. Там не беше само едно момиче. С нея бяха още едно момиче и едно момче.
- Най- накрая някой. Много ми е приятно да се видим. Аз съм дъщерята на Афродита.- тя се усмихна. Доколкото можех да видя в тъмното. Още хора към голямото селемейство...