Краят на Ада

Двадесета Глава

- Благодаря, че ме докара, Алекс. Оценявам го.
- Изобщо не съм съгласен с това, което правиш, но все пак ще те подкрепя, защото виждам, че той наистина те прави щастлива.
- Така е. Лиам е единствения за мен. - усмихнах се аз. Беше истина. Никога, ама при никакви обстоятелства не бих погледнала друг мъж. Освен това същото важеше и за него. Бях напълно сигурна.
- Не мога да повярвам, че порасна за толкова кратко време. - отвърна той и въздъхна. - Стана прекалено бързо. Не трябваше да е така.
- Няма нищо. Всичко е наред. А и се очакваше, не мислиш ли?
- Ами... да. Сигурно си права.
- Знам. Е, хайде.
  Слязохме от колата и започнахме да разтоварваме багажа, когато изведнъж тъпа болка, която идваше от сърцето, се разпростря по цялото ми тяло.
- Мелс, добре ли си? Пребледня като платно.
- Аз... не знам... Нещо става...
- Какво?
  Затворих очи и се превих на две. Болката беше ужасяваща. Сякаш някой опитваше да вземе част от мен. И тогава се сетих.
- Лиам! Нараняват го!
  С бързина, на която бях сигурна, че не бях способна преди, изтичах до къщата, отворих вратата... и замръзнах на място. Всеки шкаф, всеки ъгъл, абсолютно всичко беше изтърбушено и разбито. А Лиам го нямаше никъде. Светът ми се срина.
- Господи! - прошепнах аз, точно преди мрака да ме погълне...
  Намирах се в дълъг и тесен коридор, който ми беше смътно познат. Изправих се, изтупах прахта от дрехите си и се огледах. Бях в мазето на семейната ни къща в Хеленд. Но какво правех тук?
- Май има нещо общо с мен. - отговори някой на неизречения ми въпрос. Обърнах се и видях себе си в малко по-секси и определено по-безсмъртна версия, която носеше дълга червена рокля, за която бих убила.
- Перфектна е, нали? - ухили се тя и ме прегърна. - Здрасти, Двойничке. Радвам се да те видя.
- Здравей, Алекса. Какво правиш тук?
- Нямам идея. Появих се малко преди теб.
- Да, но защо на това място? Трябва да има нещо свързано.
- Да разгледаме и да проверим, искаш ли? В действителност и двете не сме тук. Нищо не може да ни се случи.
- Права си.
  Тръгнахме по коридора и стигнахме до вратата, която водеше до предишната стая на Алекса. Сложих ръка на дръжката, поех си дъх, натиснах и я бутнах. Вътре нямаше никого.
- Слава богу.
- Не можа ли да почистиш малко? - попита тя, докато оглеждаше. - Всичко е потънало в прах и паяжини.
- Извинявай, но последния път бях заета да се спасявам от пожар.
- Добре, де. Така, всичко е както го помня... освен това.
- Кое?
- Големия бял скрин. - отвърна Алекса и го посочи с пръст. - Малко по-чист е, не мислиш ли?
  Кимнах с глава и приближих, а предшественичката ми застана зад мен.
- Да видим какво има вътре.
- Страх ме е.
- Защо?
- Нямам пледстава. Имам някакво странно усещане.
- Хайде, ще го направим заедно. - казах и повдигнах капака, като очаквах да видя овехтели и скъсани дрехи. Но нямаше нищо подобно...
- По дяволите! - възкликнахме двете в един глас...