Краят на Ада

Девета Глава

Имах чувството, че се намирам в тотална черна дупка. Движех се, дишах и говорех, но всичко останало ми беше като в мъгла. Сякаш някой беше натиснал някакво копче и беше притъпил усещанията ми.
Отворих очи в голяма луксозна стая на голямо и супер меко легло. След като в продължение на няколко секунди правих умствена инспекция на тялото си (и установих, че вкичко е наред), се изправих и се огледах. На едно широко канапе в отсрещния край спеше Лиам. Изглеждаше спокоен и невинен в съня си, а раните по лицето му се бяха превърнали в драскотини. Усмихнах се леко и станах. Тогава си спомних къде съм. В сградата на Съвета. При Матю Ван Хейлд.
Облякох се набързо (бяха ми оставили женски дрехи почти по мярка), приближих се до Лиам, който спеше като бебе и го целунах по бузата. Малко или много му дължах живота си и щях да му се реванширам.
Излязох от стаята и тръгнах през дългите коридори. Това определено не беше кметството. Явно Първите Холди си имаха седалище, отговарящо на статута им. Всичко беше изпипано до съвършенство и можех с часове да разглеждам картините, окачени на стените.
- Да не сте се изгубили, гаспожице Къмин? - попита плътен мъжки глас. Идвърнах се и застанах лице в лице с предшественика на брат си Алекс. Двамата бяха еднакви до най-малката подробност с изключение на две, разбира се - Матю беше Холд и имаше белег от лявата страна на лицето си.
- Господин Ван Хейлд. Тъкмо вас търсех.
- Май аз първи ви открих. - усмихна се той. - Да забравим официалностите, искаш ли?
- Аз.. добре. Може ли да поговорим?
- Естествено. Ела с мен.
Заведе ме в нещо като кабинет, който преспокойно можеше да се използва като гостна. Сиднах на един диван, а Матю ми подаде чаша горещо кафе.
- Заповядай.
- Благодаря.
- За какво искаш да говорим?
- Как разбрахте за пожара? Знаете ли кой беше?
- Част от работата на Съвета и всички, които са част от него, е да наблюдава цялото Холдско общество. Преди известно време се появи враждебна група вампири. Скоро не бяха правили нищо притеснително, но щом забелязахме раздвижването им, знаехме, че ще ударят.
- Защо точно аз? Нищо не съм направила. Не разб...
И тогава ми просветна. Нямам представа как успях да спигна до този извод, но някак навързах всичко.
- От колко точно време не са нападали?
- Мелиса..
- Господи. - прошепнах. Въздухът секна в дробовете ми, цялата кръв се оттече от лицето ми и светът започна да се върти около мен.
- Успокой се, моля те. Това, което си мислиш, е вярно. Успяхме да дойдем навреме и да ви спасим, но за родителите ви беше прекалено късно. Искрено съжалявам, Мелиса.
- Аз.. трябва да вървя. Лиам сигурно се е събудил.
- Моля те. Само се успокой. Не искам да те пускам в това състояние.
- Ще се оправя, господин Ван Хейлд. Не съм сама.
Поех си дълбоко дъх и се изправих. Изпитвах неистово желание да се махна от това място.
- Може ли поне да се видим утре след училище? Да ти обясня някои неща и да се уверя, че си добре?
- Ще се чуем утре. До скоро, господин Ван Хейлд.
- До скоро, Мелиса.
Лиам ме чакаше в стаята. Беше се изправил и крачеше напред-назад, като постоянно си мърмореше нещо. Щом ме видя спря моментално, дойде при мен и ме прегърна.
- Господи, Мелс. Моля те, кажи ми, че си добре. Не си ранена, нали?
- Не, Лиам. Всичко е наред. А ти?
- Аз съм добре. Къде сме?
- В едно от седалищата на Холдския Съвет.
- Сериозно?
- Да. Матю Ван Хейлд ни доведе. Досега говорех с него.
- Какво ти каза?
- Няма значение. - отвърнах и поклатих глава. - Искам да си вървя от тук. Ще отида при Ерика за няколко дни, а после.. после нямам представа.
- Защо не дойдеш при мен? В момента живея в една къща, която е била на моя Алфа. Малка е, но удобна..
- Лиам, не мога. Наистина ти благодаря, но ще съм по-спокойна там. Не ми се сърди, моля те.
- Поне ми позволи да дойда с теб. Няма начин да се отделя от теб... особено след това, което се случи.
Канех се да откажа, но тогава видях погледа в очите му. Беше се поболял от притеснение по мен. Щеше да направи абсолютно всичко, за да ме защити.
- Добре, Лиам.
- Наистина?
- Наистина. Нека сега й се обадим.
Един час по-късно вече бяхме в разкошния дом на Ерика. Тъй като родителите й пътуваха почти постоянно, на практика тя живееше сама в огромното имение. След като ни осигури стаи, тримата се настанихме в хола, където разказах всичко.
- Това... не мога да повярвам, Мелс. Как си?
- Не знам. Едно е да си мишена на Холди, но съвсем друго е да радбереш, че са самите Древни, убили и собствените ти родители.
- Сигурна ли си, че този Ван Хейлд ти казва истината? - попита Лиам. - Познаваш го от едва няколко часа. Защо веднага се хващаш на думите му?
- Защото... защото е точно копие на брат ми и защото ми спаси живота. Освен това не съм напълно сигурна в думите му. Ще прочета дневника на Брина и писмото на Алекс.. - започнах, но тогава се сетих. - По дяволите. Пожара.
- Може би са успели да запазят нещо.
- Утре ще проверя.
- Ще се срещаш с него?
- Да, след училище.
- Сама?
- Да. Ще отидем на някое място с много хора, където няма шанс да ми направи нещо.
- Това не ми харесва. - измърмори Лиам и излезе от стаята.
- Защо е толкова ядосан? Това няма нищо общо с него.
- Но има с теб. - отвърна Ерика. - Видях го още онзи ден пред училище, Мелс. Гледаше те както аз гледам Дейн.
- Въобразяваш си. С Лиам сме просто добри приятели. Това е всичко. Освен това.. аз обичам Бен.
- Значи ще се върнеш при него? Въпреки лъжите за Алекса?
- Най-вероятно. Но това ще бъде краят. Без никакви шансове. За последно.
На следващата сутрин ми беше нужна цялата сила на волята, за да стана и да отида на училище, защото знаех, че и Бен ще бъде там. За щастие, обаче, него го нямаше и можех да си отдъхна малко. Отидох до шкафчето си да си приготвя нещата и видях някакво писмо. Беше подписано от Алекс.
- Най-накрая. - прошепнах и си поех дъх. Силно се надявах тук да открия поне един отговор на хилядите въпроси, които ме измъчваха.
- Добри новини? - попита познат глас. Обърнах се и видях пред себе си висок мускулест красавец с тъмна коса и невероятни сини очи. Той ми се усмихна и ме прегърна.
- Здрасти, хубавице. Липсваше ми.
- Стан! Как си? Какво правиш тук?
Срещнах Себастиан Дейвидс в Ню Йорк в попедното частно училище. След няколко не особено сполучливи опита той все пак ме придума да изляза на среща с него. Тъкмо бях започнала да се привързвам, когато заминахме за Маями и Алекс ми обясни, че Стан е бил нает като бодигард, за да ме наблюдава. Себастиан лично дойде и буквално не мръдна от входа на дома ни, докато не му простих. Оттогава бяха минали две години.
- Е, не ми отговори. Какво търсиш в Хеленд?
- Реших да се върна. Днес е първия ми умебен ден. Изглежда ще се виждаме доста често.
- Това е страхотно.
- Знаеш ли, трябва да ми дойдеш на гости някой ден.
- Разбира се. Сега ще тръгвам. Имам час по стрелба с лък и арбалет. Представяш ли си?
- Всъщност, да. И аз се записах.
- Тогава да вървим, искаш ли?
- След теб, хубавице.
Урока по стрелба се провеждаше на спортното игрище, където бяха подредени различни по големина мишени и оръжия. Учителят ни беше на около 40, с набола брада и кафяви очи. Огледах се и видях още десетина, сред които Стан, Ерика (която беше застанала до мен) и Ед, бившето ми гадже. Просто супер.
- Добре дошли. Казвам се Дерек Уинчестър и преди да попитате, да, това е истинското ми име. - подсмихна се той, а ние се засмяхме. - Сега да видим дали всички са тук. Ерика Дейвис.
- Да.
- Вивиан Конъли.
- Да. - отговори момиче с къса огнено червена коса.
- Себастиан Дейвидс.
- Да.
- Ерик Палмър.
- Да.
- Сидни Съмърс.
- Да. - отвърна тя и ми кимна.
- Мелиса Къмин.
- Да.
- Едмънт Силвър.
- Да. - отговори той и ми намигна, а аз извъртях очи от досада.
- Джанин Крейс.
- Да.
- Тимъти Грей.
- Да.
- Алис Мейсън.
- Да.
- Сейдж Макколи.
- Да.
- Добре. През първия час ще ви позволя да се запознаете с оръжията, но без да пипате нищо.
- Тогава за какво са мишените? Извинете, обаче според мен това е глупаво.
- Основателката ли го казва или вие, госпожице Къмин?
- Аз. Мелиса. Моля ви най-възпитано да не ме сравнявате с Алекса Ван Хейлд.
- Докажи тогава, че не си като нея. - отвърна Уинчестър и посочи към лъковете.
- Искате.. искате да стрелям? Сега?
- Мисля, че това беше и твоето желание. Хайде, давай.
- Добре. - отговорих, вдигнах глава и се приближих към оръжията. Избрах лъскав черен арбалет. Взех една от стрелите и веднага усетих какво да правя. Заредих, насочих и дръпнах спусъка. Стрелата уцели втория вътрешен кръг на мишената.
- Аз не съм проста Двойница, господин Уинчестър. Надявам се да го запомните. До следващия час. - казах аз, оставих арбалета и си тръгнах, без да се обръщам назад. Не бях Алекса. Никой нямаше право да ме сравнява с нея. Абсолютно никой.

Седях в кафенето на улица "Оун", което се смяташе за най-посещаваното място в града, вече половин час и чаках Матю Ван Хейлд да се появи. По принцип бих си тръгнала в първите десет минути, но любопитството ми беше прекалено голямо. Затова просто си отпивах от мокачиното и разглеждах наоколо, когато той влезе. Изглеждаше... ами, точно като Алекс - дяволски красив, млад и...
- Здравей, Мелиса. Много съжалявам, че закъснях. Дълго ли си тук?
- Аз.. Да.. Не.. Няма нищо. - изтърсих и се измервих като домат. - Ще седнеш ли?
- Благодаря. Първо искам да ти върна това. - отвърна той и ми връчи голям хартиен пакет. - Вътре са всички лични документи, които успяхме да спасим, както и стар кожен дневник. Не съм го отварял, спокойно.
- Аз... не съм си помисляла подобно нещо.
- Няма проблеми. Относно закъснението ми.. забави ме малко Съветническа работа, извинявай.
- Не е нужно да обясняваш. Е, откъде ще започнем?
- От началото.
- Да, прав си. - отвърнах и се укмихнах. - Докега знам, че родителите ви са били Ловци, борейки се срещу Холдите.
- Точно така. Когато навърших пълнолетие, посветиха и мен.
- Ами Алекса?
- Държахме я настрана. Осолено след като роди и й отнеха бебето..
- Чакай малко. Сестра ти е имала дете? - попитах невярващо.
- Да. Няколко години след като ни превърнаха, успях да я открия. Казваше се Киара Грейнджър и имаше прекрасно и нормално човешко семейство. Не казах на никого за нея.
- Аз... леле. Това не го очаквах.
- А как мислиш си се появила?
- Добре де, прав си.
- По онова време вече бяхме открили Хеленд и проблемите започнаха...
Извърнах глава за момент и моментално замръзнах. На една от отсрещните маси седяха Дейн и едно момиче. В това не би имало нищо лошо, с две изключения: той се натискаше с нея, без да се интересува, че е пред хора и две - това момиче определено не беше Ерика... а Сидни.
- Мелиса? Мелиса, добре ли си?
- Аз да, но някой определено няма да бъде. - отвърнах ледено, станах от мястото си, стиснах ръката си в юмрук и се приближих към двамата. Дейн явно не очакваше да ме види, защого се облещи срещу мен като малоумник. Без изобщо да мисля, стоварих юмрука си право в лицето му.
- Скапан идиот! Как можа, по дяволите?! От колко време я лъжеш?! Кажи ми!
- Хей, я се успокой! - извика Сидни. Вбесих се допълнително, замахнах и й залепих такъв шамар, че тя се прекатури от стола.
- Ти си една долна евтина уличница и жалка кучка! Кълна се, че ще те унищожа! - изръмжах ядосано и се обърнах към Дейн. - А ти - ако доближиш Ерика още веднъж, ще изгоря всяка твоя кост, докато си още жив! Нещастник!
Излязох навън, бясна както никога досега. Дори едва забелязвах пулсиращата болка в дясната си ръка. След секунда и Матю също се появи.
- Мелиса, какво стана вътре? Добре ли си?
- Аз... не! Бясна съм! Освен това.. освен това май си счупих ръката.
- Дай да видя. - отвърна той, но щом ме докосна, изохках от болка. - По дяволите.
- Не искам да ходя в болници.
- Няма. - каза Матю. - Знам едно друго място.