Краят на Ада

Трета Глава

- Сега ще ми обясниш ли защо имам усещането, че сме се срещали и преди и защо помня неща, които няма как да са ми се случили? - попитах аз, докато Бен ми подаваше голяма чаша горещо кафе. Той седна до мен на хубавия ми просторен диван и се усмихна.
- Това е малко сложна история, но ще опитам да ти обясня.
- Добре. Да предположим, че това е свързано с миналите животи, например.
- Е, не точно, но си близо. Така, първата ни среща беше през 1767г. във Флоренция.
- Какво? Как е възможно?
- Свързано е с цикъла на живота и с предшествениците. Възможно е в различни исторически периоди да има хора с еднакъв външен вид и почти идентично съзнание.
- О, разбрах. - отвърнах и въздъхнах. - Аз съм Елена Гилбърт.
- Моля?
- "Дневниците на вампира"? Не си ли гледал сериала или поне не си ли прочел една от книгите?
- Всъщност, не. Избягвам да чета подобни неща. Дразнят ме.
- Добре тогава. Значи аз съм Двойница на момиче, живяло преди 240 години?
- Ами, да. Нещо такова.
  Облегнах се назад и си отдъхнах.
- Боже, а аз мислех, че полудявам. Това поне е някакво обяснение, колкото и странно да е то.
- А пък аз смятам, че това е достатъчно информация за днес. По-нататък ще ти кажа всичко. - каза Бен, приближи се и ме целуна. - Изглеждаш много уморена. Защо не отидеш да си починеш? Ще те оставя на спокойствие.
- Всъщност е добра идея да поспя малко. Утре е парвият ми работен ден в кафенето.
- Тази работа не ми харесва. Около теб постоянно ще има мъже, които точат лиги по тялото ти.
- Няма нищо лошо в това да ме харесват.
- За теб може би, но аз ще имам доста работа с това да озаптявам разни неконтролируеми хормони. Няма да допусна да те изгубя заради някакъв лигльо.
- Първо трябва да ме изведеш на няколко срещи, да ме попиташ дали искам да сме гаджета и ако евентуално приема, чак тогава по някое време може да имаш възможност да ме изгубиш. Естествено, преди това е нужно да се постараеш доста, за да ме получиш.
  Бен се засмя.
- Е, значи ще започна да се вземам в ръце, за да те спечеля отново.
- И, скъпи, не се опирай на миналото. Може цялото ми същество да копнее за теб, щом си близо, обаче аз съм уникална и живея в настоящето. Всичко между нас ще започне отначало.
- А може ли една последна целувка, преди да започнеш да ме измъчваш? - усмихна се той и допря устни до ухото ми, което направо ме влуди. Аз също трябваше да поработя по някои неща. Но утре ... когато си върнех контрол над мозъка.
- Поне това мога да ти дам след всичко, на което ще те подложа.
- Мхм ...

  Нещото, което мразех най-много в живота си, бяха първите учебни дни. През тези пет години смених четири училища, докато Алекс реши коя гимназия е подходяща за мен. Навсякъде беше едно и също - пълен ад. Но все пак това беше последната година и се налагаше да я изтърпя.
  Гимназията на Хеленд се казваше "Лутерия" и въпреки името си, беше едно съвсем обикновено училище. Имаше си спортисти (футболния отбор - "Ангелите"), мажоретки и т.н. Тук нямаше униформи и спокойно можех да нося дизайнерските си дрехи от Ванеса, с които бях сигурна, че щях да си навлека доста завист. Някои от предметите като литература, математика, спорт и биология бяха задължителни, но имаше и такива, които бяха свободноизбираеми. Избрах си стрелба с лък и арбалет ( Еха!), история на Хеленд и актьорско майсторство.
  Сутринта стоях на училищния паркинг и си вдъхвах смелост за приближаващия ден. Изобщо нямаше да е лесно да бъда новата. Отново.
- Знаеш, че все някога трябва да влезеш, нали?
  Обърнах се и видях Бен и брат му Джейк да стоят и да ме гледат.
- Здравейте, момчета. Как сте?
- Добре, щом те виждам. Изглеждаш страхотно.
- Благодаря.
  В този момент до нас се приближи и Ерика, която държеше куп листовки.
- Мелс, слава богу, че си тук! Имам огромна нужда от помощта ти.
- Разбира се. Какво е това?
- Реклами за лагерния огън довечера. Трябва да ги раздадем преди часовете.
- Добре. До скоро, момчета.
- Чао.
- Ерика, поздрави Дейн от мен.
- Ще му предам. Хайде, Мелс.
  Помахах им за довиждане (като пълен идиот) и оставих приятелката си буквално да ме завлече в училище. След като й помогнах, тя отиде нанякъде и ме остави да се лутам сама из коридорите. Слава богу, кабинета по литература беше леснооткриваем и не закъснях за първия час. Избрах си място до прозореца и седнах. Забелязах, че Бен стои наблизо и ме наблюдава със своя магнетичен и разтопяващ поглед. Споменът за целувките му изплува в съзнанието ми и ме остави без дъх. За пореден път.