Краят на Ада

Двадесет и Трета Глава

Главата ми щеше да се пръсне от болка и напрежение и всеки момент щях да припадна, но въпреки това стоях и го гледах право в очите.
- Трябва да тръгваме. Скоро ще ни настигнат.
- Не е възможно да си жив. Видях как те пронизват с куршум в сърцето. - прошепнах и си поех дъх, за да успокоя пулса си.
- Слушай, обещавам да ти обясня всичко, но сега да вървим...
- Никъде не тръгвам с теб!
- Мелиса...
В този момент чухме шум от приближаващи се стъпки и долових най-различни миризми. Бяха шестима. Усетих как Бен ме мята на рамото си и започва да тича. Не спря, докато не стигна в града и по-точно в оживената му част. Тогава ме пусна, а аз го фраснах в лицето достатъчно силно, че да залитне.
- Добре, това си го заслужих.
- Мислиш ли? - измърморих и се подпрях на една стена. - Дай си телефона.
- Защо?
- Защото си забравих чантата, докато се опитвах да се измъкна от брат ти.
- Ще ти я върна.
- Хубаво. - отвърнах, а той ми подаде терефона си. Звъннах на Оливър, който ми вдигна почти веднага.
- Ало?
- Оли, аз съм. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?
- Мамо? Къде си, какво е станало?
- Ще ти обясня после. Намирам се на ъгъла на "Честърсън" и "Смит".
- Добре. При теб съм до десет минути.
- Мерси, скъпи. - усмихнах се и затворих. - Ето, вече можеш да си вървиш. Синът ми идва да ме вземе.
- На Лиам ли са? - попита сериозно Бен.
- Разбира се, че са негови. Случи се малко преди да загине.
- Сигурна ли си?
- Чакай, да не мислиш, че..
- Добре, извинявай, че попитах.
- Не мога да повярвам, че изобщо ти е минало през ума. - отвърнах. Бен да е баща на децата ми. В един миг беше възможно, но после...
Няколко мшнути по-късно едно бяло спортно Ферари се появи от ъгъла, спря точно пред нас и от него слязоха Оливър и Кириан. Синът ми се приближи, пое си дъх.. и замръзна.
- Какво... Какво ти е дал?
- Моля?
- Уилям, мамо! - изръмжа той и чак ме стресна. - Дал ти е да пиеш нещо!
- Оливър, не ми викай, а ми обясни какво става!
Изведнъж от гърлото му се откъсна измъчен стон, след което както си стоеше, просто ме прегърна.
- Господи, много съжалявам. Прости ми, моля те.
- Естествено, че ти прощавам. Сега ми кажи.
- Усетих в тялото ти една от най-силните... отрови.
- Какво?
- Мисля, че е време да тръгваме. - отвърна Кириан и огледа подозрително Бен. - Кой си ти?
- Помогна ми да се измъкна от там. Срещнах го на изхода на клуба.
- Добре. Да вървим.
Когато се прибрахме, видях, че Оливия я няма. Информираха ме, че е при приятели и аз се успокоих. Щеше направо да се побърка от притеснение.
- Отровата, която долових... забелязвал съм да се използва върху хора, но в значително по-малки количества. - започна Оливър, вече възвърнал самообладанието си. - Недоловимо е, смесено с алкохол. При теб, обаче... десет пъти повече е.
- Какво точно прави тази отрова?
- Упоява, замъглява, изтрива всички спомени. Но това е при човешките момичета. Трябва да поговорим с някой, който има по-задълбочени познания, и то преди да е станало прекалено късно. Или...
- Или какво?
- Знам, че няма да ти хареса, но... трябва да пиеш. Това е единствената останала възможност.