The island of love

2 глава

Качихме се в частния самолет, където бяхме само аз и той, и разбира се няколко човека от персонала, който ни обслужваха. Седнахме на меките, кожени седалки, един до друг. Пилотът ни съобщи, че трябва да затегнем коланите и да се подготвим за излитане. Ние го послушахме. Бях от към страната на кръглия прозорец и гледах как излитаме и се отдалечаваме от града, а по едно време не виждах нищо освен облаците и тук -там някоя птица, която летеше на по -ниско. Нямаше какво да правя, разположих се на седалката и започнах да си тананикам някаква мелодия. Обичах да пея, но пък от една страна щеше да е доста неловко за започна да пея пред него, ей така, просто за удоволствие. Е, не че сега не беше неловко. Погледнах към него, просто не се сдържах. Беше толкова красив, а дълбоките му кафяви очи бяха прелестни. Загледах се в тях и не отместих поглед от него, от очите му. Може би му е било неудобно да ме погледне, но на мен ми беше все тая дали ще види, че го гледам.  Просто бях забила поглед в лицето му, във всяка една част от него. Меко казано беше съвършен. По филмите не бях виждала такова перфектно момче, а това ме смущаваше доста. Аз, като най- обикновенно момиче стоях до него. За Бога, а каква трябваше да бъда? Чувствах се прозрачна до него, и то с оправдание.

-Хей - заговори ме той, с дрезгав глас и очарователна усмивка, а аз се изчервих и отвърнах.

-Хей - нямаше какво друго да кажа или поне аз така си мислех. Беше неловко. Не знаех нищо за него, но голямата ми уста трябваше да изтърси някаква простотия.

-Би ли спряла да ме зяпаш? Или обичаш да изучаваш хората от първия път?- извърна очи към мен, присвивайки ги. Добре де, вече не ми беше все тая.

    Точно щях да отговоря на хапливия му въпрос, но някакво неспиращо тресене ме прекъсна. Хванах се инстинктивно за ръката му, паникьосвайки се. Мразех да пътувам със самолети по обясними причини.

-Какво става?- изпищях аз, впивайки ноктите си в кожата му.
-Спокойно, всичко е под контрол. Случват се такива работи, затова можеш да ме пуснеш- както винаги трябваше да е груб. Супер.
 
      Но всъщност ситуацията  не се подобри. Това тресене не престана. И миг по-късно самолетът летеше надолу. Писъкът ми огласи помещението. Не, нямаше да умра сега. Не беше възможно!  Свих се на кълбо, както беше написано в инструктажа. И в следващия момент се чу силен тътен, последван от ужасен сблъсък. След това не помнех нищо...

         Събудих се от адските болки във врата ми. Едва се раздвижих, но успях да махна предпазния колан от талията си. Не можех да повярвам, че след тази катастрова бяхме живи. Или по- точно бях.. Не знаех как са останалите, само бях в сигурна, че цялото ми тяло трепереше от болка.
      С бавни движения се размърдах и се обърнах към Дилън. От челото му течеше струйка кръв и беше в безсъзнание. Наведох се до тялото му, за да чуя пулса му и за мое щастие имаше такъв. Не исках да го бутам, не знаех дали имаше нещо счупено. Придвижих се с леки крачки до останалите. С тъга установих, че не бяха живи. А носът на самолета се беше разбил в пясъка и дори не можех да проверя дали полотът е жив.  В момента единствено мислех за Дилън и как да го събудя. Опасявах се, че самолетът можеше да избухне в пламъци и миг по- скоро трябваше да се унасяме от него. Но какво да правех с момчето? Той дишаше, не можех да го оставя ей така.
      Бързо взех решение и отидох до него. Започнах да му викам по име, но как смятах да се събуди? Та ние се бяхме разбили със самолет! Истинско чудо е ,че изобщо съм жива. И тъкмо когато бях изгубила надежди чух дрезгавия му глас.

-Какво се случи?- едва каза той. Зарадвах се толкова много, че му се хвърлих  на врата. Усетих как Дилън се двоумеше дали да ми отвърне, но миг по -късно ръцете му се озоваха около тялото ми.
-Добре ли си? Не, имам предвид, можеш ли да се движиш, за да излезем от тук?- попитах, взирайки се в объркания му поглед. Усмивка се появи на лицето му.
-Нима не си излязла навън, зарязвайки ме ,а си се опитвала да ме свестиш?- точно сега ли трябваше да пита това. Щом му беше настроение за шеги, значи беше добре. Без да отговарям тръгнах да търся изход от разбилия се самолет и след като намерих такъв, излязох от него.
   
       Имахме проблем. Намирахме се на безлюден остров някъде по света. Дори не знаехме къде сме. Как щяхме да живеем тук? Без храна, без условия за живот? Ние бяхме обречени на смърт. Чух стъпките му зад мен.

-Това е лошо.
-На мен ли го казваш?- сълзи се бяха заформили в очите ми и напираха да излязат. Какво щяхме да правим? Имах мечти- щях да отида в унивирситет, щях да си намеря работа, да имам 2 деца и обичлив мъж, а какво.. Трябваше да прекарам остатъка от живота си на непознат остров с непознат мъж.- За Бога- проснах се на земята, рухвайки в хиляди сълзи. Явно не бях оставила друг избор на Дилън и той клекна до мен, опитвайки се да ме успокои.
-Шшш, спокойно. Ще се оправим- той ме прегърна, а аз се сгуших в него. Имах нужда от това.