The island of love

3 глава

Прекарахме няколко минути, вкопчили се един в друг, но на мен ми стана малко неудобно ( както и на него, вероятно) и аз станах, оглеждайки се. Смятах да обсъдим какво ще правим от сега нататък, тъй като може би трябваше да си направим нещо като къща, знам ли.

-Ами сега? Няма ли да се опитаме да направим нещо? Къща?- попитах, очаквайки отговора му. Той кимна.
-Предлагам от останките на самолетът да я сглобим, все нещо ще се получи- предложи Дилън. Съгласих се с него и двамата изготвихме някакъв план за построяването на подслона ни.

      Първо щяхме да извадим седалките, които щяхме да ги направим на легла, а после (тъй като самолетът беше сцепен на две) щяхме да вземем едната половина, която се падаше пилотското място. Не беше голяма, но въпреки това се чудех как точно щяхме да я отместим. Явно и Дилън си нямаше и идея.

       Странно бе, че засега се разбирахме. Той махна тениската си и се захвана с работата да намерим подходящо място, а аз се унесох в гледката пред мен. Това момче имаше перфектно изваяни плочки и мусколисти ръце, за Бога, какво още ще ми се случи?

        Намерихме подходящо място между две скали, които бяха на брега. Бяха застанали в такава форма, че образуваха някакъв подслон над земята, но лошото бе ,че  едната страна  беше открита. Всъщност не знаехме вече какво да правим. Чудехме се дали просто не зарежем всичко и не спим в шибания самолет, но аз нямах никакво намерение да вляза там, все пак имаше трупове.

-Добре, след като толкова те е страх, аз ще изкарам хората,а ти отиди някъде и не гледай- Дилън очевидно се беше ядосал. На сто процента ме смяташе за някаква лигла и точно затова смятах да му докажа обратното.
-Мога да ти помогна с каквото е нужно, уверявам те- той ме изгледа накриво, но явно бе преценил, че и да иска няма да се отърве от мен и ме подкани да идвам.

      Влязохме в самолета, където ,за мое щастие ,все още не миришеше лошо. Но щом видях двамата души, които ни придружаваха и двата пилота в кабинката им, просто не се сдържах и се разплаках. Бях адски чувствителна, а при такава гледка веднага си представих семействата им как ще са, когато им съобщят ,че няма и следа от нас и най- вероятно сме мъртви. Все пак бързо ми мина, тъй като не исках да показвам слабата си страна пред Дилън. Не и сега.

       Помогнах му да изкараме четирите трупа, след което и ги погребахме. Отне ни час само за това и вече чувствах как корема ми къркори. Озовахме се пак в самолета, оглеждайки се. Всичко беше наред, като изключим че другата половина беше на два метра от нашата. Добре бе, че самолетът беше застанал, така че отворът му да не е към морето, а към вътрешността на островът. Имаше две завеси пред кабинката на пилотите и ги взехме, като ги положихме да висят, покривайки отворът. Добре, засега. Бяхме вече изморени, въпреки че не бяхме правили кой знае какво. Скоро щеше да се стъмни, от което най- много се притеснявах. С какво щяхме да си светим? Ами да! Фенерът! Не знам защо го бях взела, но просто реших ,че ще ми потрябва. Зареждаше се от слънчевата  светлина, което бе добре.  Но за тази вечер щяхме да си светим с друго- свещ. Дилън я беше дал, каза ми, че майка му я е сложила, за всеки случай. Учудвах се на късмета ни. Издърпахме седалката от бунгалото и я сложихме между нас като маса. Намерихме запасите от самолетът за храна и взехме малко, колкото ще ни стигнат. Не беше много вкусно, но все пак беше нещо, предвид нищо. Свърших бързо и се отдадох на момента, в който можех спокойно да наблюдавам движенията на Дилън. Беше толкова перфектен. Бях забелязала ,че от както сме се срещнали не съм го виждала да се усмихва и за мен ще е чест да го  направи.