The drawing

-Глава 2-

Лежах си съвсем спокойно до Чейс и го оставих да си играе с косата ми. След като му разказах всичко, случило се в музея, започнах да се питам защо зарязах така, може би, най-добрата си рисунка. Той се съгласи да ми помогне, за да си я взема. Това щеше да бъде забавно. Да влезем взлом в музей. Защо не? Накрая се разбрахме, че той ще занимава охраната на входа, а аз ще вляза отзад и ще си взема рисунката.

Беше станало обяд и побутнах момчето до мен, за да стане. Той изсумтя, но не даде други признаци за живот.
–Чейс....- той се засмя и се стовари с цялата си тежест върху мен. Все пак беше доста по-висок от мен, макар че технически погледното, всички са по-високи от мен.
Измъкнах се из под него и отидох в стаята си. Свалих мръсните дънки и тениска и ги хвърлих в тунела за пране. Сложих си къси панталонки (черни, естествено) и една от чисто-черните тениски на Чейс, която ми стигаше почти до коленете. Отидох в кухнята и направих. Взех чашата си с кафе и седнах на белия кожен диван. Същност целият апартамент беше само в нюанси на черно и бяло. Моята стая бе изцяло в черно, а тази на Чейс в сиво и бяло. Имахме 3 стаи за гости, просторна трапезария, кухня и хол с 2 огромни прозорци-стени.
Чейс се хвърли на дивана до мен и за малко да не се полея с горещото кафе. Той дръпна чашата от ръцете ми, отпи „малка" глътка и ми върна празната чаша. Извъртях очи и станах от дивана, и този път донесох две чаши с кафе.

Беше станало 21:30, което означаваше, че трябва да тръгваме към музея. Сложих си черни дънки, черни кецове, черна тениска със стрела и черен суитчър. Вързах косата си и взех черния си пениборд. Чейс взе неговата „червена светкавица"- пениборда му и се качихме в асансьора.
Карахме до две пресечки преди музея и се разделихме. Пенибордът ми остана в Чейс, за да може да каже на охраната, че приятелката му се е забавила, и когато се е върнал е намерил само борда ѝ.

Промъкнах се през прозореца на тоалетната, от който излязох по рано. Трябваха ми няколко секунди, за да се ориантирам. Намерих склада и започнах да проверявам едно-по-едно всяко платно. Нищо. Нямаше я никъде. Претърсих и стаите около склада. След това и всички стаи на този етаж. Проверих внимателно всяко едно платно в този музей и всички бяха празни.

Облегнах се на най-блиската стена и се свлякох на пода, като придърпх коленете си до тялото и отпуснах главата си върху тях. Не знам защо, но не бях толкова отчаяна. Може би просто сякаш знаех, че ще я намеря. Исках да намеря картината толкова много, че ми причиняваше болка. Непоносима, изгаряща болка, прогаряща дупка в душата ми. Разтърсих глава и прогоних мислите си. Трябваше да действам. Ако просто си седях на земята и се самосъжелявах, картината нямаше да дойде при мен, да ми подаде ръка и да ми каже „Браво! Намери ме!".
Извадих телефона си и погледнах часа. 04:28. Отключих телефона, игнорирайки часа или 16-те пропуснати повиквания от Чейс. Влязох в сайта на музея и проверих за изгубени вещи, но единственото, което намерих беше сиво яке, загубено преди седмица. Написах e-mail но музея за изгубена картина на момче с черна коса и очи, бледа кожа, черни дрехи, меч от стикска стомана и сладка половинчата усмивка.
Изправих се и прибрах телефона си обратно в задния джоб. Обиколих за последен път музея и излязох през прозореца. Звъннах на Чейс и му казах да дойде на задния вход на музея и преди връзката да прекъсне, го чух да казва „Прибрала се е.". Облегнах се на стената и се замислих защо толкова искам тази картина. Може би беше, защото никога няма да имам някой като Нико ди Анджело.
–Хей!- Чейс се облегна на стената до мен и ми се усмихна.- Защо се забави толкова?
–Не знам.
Той се засмя. Определено беше чаровен. Чейс Бинг. Най-добрият ми приятел откакто се помня и съквартирант от 9 години. Беше 3 години по-голям от мен- на 18. Имаше си приятелка от почти две години и бяха толкова сладки заедно. Тя със своята мръсноруса коса и дълбоки зелени очи и той с пепеляворусата си коса и проблясващи всеки път, когато се усмихнеше синьо-зелени очи. Ема Гелар и Чейс Бинг. Не я познавах много добре, но беше симпатична и си личеше колко много обича Чейс. Когато бяхме малки с него и близначката му- Ерика се сабърквахме в толкова много неприятности и се забавлявахме всеки ден. Всичко се промени, когато баща ми почина, оставяйки ми само пръстена от майка ми, която не познавам, кредитната си карта, която сякаш е неизчерпаема и апартамента. Първоначално се бях затворила в себе си. Не говорех с никого, а само четях и стоях сама в апартамента. Бях само на пет години. После един ден родителите на Чейс ме взеха да живея с тях. Беше само за година. Те заминаха за Париж при семейни приятели и работата на майка им. Чейс остана. Заряза семейството си, за да бъде моето. И така 9 години по късно, седим облегнати на стена на музей в 5 и 30 и сякаш чакаме изгрева. Все още заедно.
–Хайде, малчо- той хвана ръката ми и тръгнахме по безлюдните улици с тук там преминаващи хора, които тичаха или бързаха за прекалено рано започващата си работа. Вървяхме и наблюдавахме как градът се събужда.
–Всъщност, съм почти на 16- казах го толкова тихо, че не съм сигурна дали сама се чух, но по усмувката му разбрах, че ме е чул.- Така че, не съм толкова малчо.
–За мен винаги ще си моят малчо- той ме придърпа към себе си и ме целуна по челото. Не успях да сдържа усмивката си, а после и смеха си породен от неговия.- Обичам те- прошепна и преплете пръстите си с моите.
–И аз се обичам- засмяхме се и продължихме по пътя си.

Минавахме покрай всички тези сиви улици, сиви къщи, сиви птици, сиви хора, когато изведнъж нещо черно, проблесна в сивотата. Не видях какво или кой, но щяхме да минем покрай него. В дясно от мен на една автобусна спирка го видях. Черни кецеве, дънки и тениска с череп, виждаща се от незакопчаното авиаторско яке. Носеше черна чанта раница на гърба, черен меч закачен за колана му и големи черни слушалки на врата. Въпреки че беше седнал си личеше, че е много висок. Изглеждаше на не повече от осемнадесет. От черната му разпиляна коса, стигаща почти до раменета, няколко кичура влизаха в очите му, подмятани от лекия сутрешен вятър. Очите му бяха загледани в далечината, но дори и да не бяха, щеше да ме е страх да ги погледна. Той се обърна и ме изгледа с оценяващ поглед. Когато стигна до врата ми се спря и се загледа в пръстена ми. Очите му се взряха в моите, принуждавайки ме да замръзна на място. Очите му сякаш разказваха историята му, изпълнена с много болка, тъга, битки, героизъм, усмивки и смях.... Черни като нощта, всяващи страх във всеки който ги погледне.

Приличаше толкова много на него.

Момчето се изправи и тръгна право към мен, като не отделяше поглед от моя. То застана точно пред мен и усетих изненадания поглед на Чейс, но нещо ми пречеше да отделя погледа си от този на момчето. Наистина бе много висок. Поне с 15 сантиметра по-висок от мен. Той ми подаде ръка и ми се усмихна леко, карайки ме да отвърна на усмивката му.
–Аз съм Нико ди Анджело, а ти се Хейли, нали?- усмивката му стана по-голяма, когато аз несигурно поех ръката му. Нико ди Анджело....