The drawing

-Глава 3-

-Нико ди Анджело-

Мина месец откакто се запознах с Хейли. Прие ме да живея в една от стаите в апартамента им- тази срещу нейната. Сближихме се много. Не мога да повярвам, че тя знае повече неща за мен от.... мен?! От личен опит знам какво е да срещнеш героя си, и точно за това не мога да ѝ кажа истината. Беше грубо да ги зарязвам така, но щеше да е за не повече от седмица. Нямаше да им липсвам.

Стоях сам в стаята си, както винаги, и събирах нещата си в раницата. Прибрах последната си амброзия и излязох от стаята.
-Нико?- Хейли стоеше на вратата на стаята си облечена по същия начин като мен. Усмихнах ѝ се и се подпрях на касата на вратата. Тя забеляза раницата ми и усмивката ѝ изчезна.- Къде....
-Знам, че точно свикнахме тримата, но просто не ми се седи на едно място.
-Добре- тя заби погледа си в земята и не ме погледна отново. Въздъхнах и тръгнах по коридора.- Ще се върнеш ли?- беше шепот и почти не го чух. Обърнах се, а тя все още седеше с наведена глава.
-Разбира се- повдигнах брадичката ѝ, за да ме погледне. Очите ѝ се приковаха в моите.- Ще се върна до седмица- Хейли се вкопчи в суитчъра ми. Прегърнах я.
-Обещай ми, че ще се върнеш- прошепна тя. Не можех да го направя и би трябвало тя да знае това.- Обещай ми...
-Обещавам.

-Хейли Грейс Лупус-

Стоях на леглото му за пореден път. Нямаше го от почти месец. Откакто мина първата седмица прекарвах всяка възможна секунда в стаята му. Рисувах го всяка вечер, сякаш така щеше да се върне по-скоро. Бях сама в огромния апартамент, защото Чейс често бе при приятелката си. Милион пъти се питах къде е. Добре ли е? Кога ще се върне?
Оставих скицника си на стола до леглото, сгуших се във възглавницата му и заспах.

-Госпожице Грейс?- професорът ми по латински стовари дебел учебник на чина ми и аз подскочих.- Какво е толкова интересно, че ти не отговори на въпросът ми?
-Нищо, господин Карстерс- събрах учебниците си от чина, прибрах ги в раницата и последвах групата си навън.
-Какво е станало с теб? Не внимаваш в часовете, проваляш се на тестове, приличаш на мъртвец. Не мога да позная най-добрата си ученичка.- професорът хвана ръката ми и ме спря точно преди да напусна стаята. Беше един от най-младите преподаватели в гимназията. Изглеждаше на около 20-25 години, с руса коса с вдигнат нагоре перчем и зелено-кафяви очи. Беше по-висок от мен. Не мога да кажа, че не беше сладък. Но аз не си падам особено много по блондинки.
-Имам проблеми вкъщи- измрънках набързо и отскубнах ръката си от неговата.
-До колкото знам родителите ти са починали и живееш с най-добрия си приятел.
-Не е Ваша работа!- сложих слушалките си и тръгнах към изхода на училището. Видях, че вали и сложих качулката на черния си суичър, пъхнах ръце в джобовете му и излязох от сградата. Вдигнах поглед и замръзнах на мястото си. Стоеше облегнат на училищната ограда и се подсмихваше. Погледна ме с онзи негов преценяващ поглед. От подгизналите ми от дъжда кецове до качулката на суичъра ми. Както и първия път, и сега се спря на пръстена ми.- Нико....
-Хейли....- той дойде до мен и ме прегърна преди да успея дори да го огредам.- Не мога да повярвам, но ми липсваше. Много.
-И ти на мен- отделихме се един от друг. Стоеше пред мен все още с ръце на раменета ми. Кецовете му бяха скъсани на места, дънките, тениската и суитчъра му също и през дупките се виждаше засъхваща кръв върху бледата му кожа. Косата му беше малко по-дълга отколкото, когато се срещнахме за първи път, а сега от дъжда бе още по дълга- почти до раменете му. Раницата му също бе съдрана на места. Мечът му от стикска стомана висеше до десния му крак. Беше изцапан с нещо, но не можех да определя какво е. И се сетих как този глупак всъщност беше изчезнал за една седмица, без да каже каквото и да било или да ни каже поне че е добре. Но докато се сетя, че трябва да му се карам вече бяхме извървяли половината път до Метрополът и той държеше ръката ми в своята и нежно галеше надраните ми многото от падания кокалчета.- Не мислех, че си от хората, които обичат да се гушкат, да си държат ръцете и като цяло да са около хора.
-Аз също.
И това беше. Дори не ме погледна. Просто продължи напред, държеейки ръката ми в своята. Той гледаше само напред, като от време на време се обръщаше назад, сякаш нещо ни преследва и ускоряваше крачка. Той погледна за пореден път назад. Изръмжах и се заковах на място. Той не забеляза това и продължи напред, докато ръката ми не се изплазна от неговата.
-Какво?- застана пред мен и ме погледна право в очите. Пъхнах ръцете си отново в джобовете на суитчъра си и го погледнах с цялата злоба на която бях способна.- Защо спря? Какво има?
-Какво има ли?- бе застанал твърде близо. Избутах го от себе си и той едва се завържа на крака. Не защото го бутнах силно, а може би, защото не очакваше да го бутна.- Изчезаш за месец и ме остави тук сама! Чейс беше твърде зает с завършването и приятелката си и аз бях сама! Напълно сама! Имаш ли представа какво е?!