The drawing

-Глава 1-

Учебната година и така мъчителния 9 клас почти свършиха, но от училище ни принудиха да отидем на „разходка" в музея. И както винаги ме зарязаха.
Този път сама си бях виновна. Заспах в тоалетната, а когато се събудих нямаше никого от класа ми и музеят беше празен. Започнах да търся някакъв изход от това място, но всичко беше заключено. Телефонът ми извибрира в джоба на черните ми дънки. Извадих го, но беше късно- батерията беше паднала.

-Глупав Iphone!- прошепнах и го прибрах обратно в задния си джоб.

Беше почти лято, но от седмици не спираше да вали, за това и бях с яке. А и в джобовете му държах слушалките си и ключовете от апартамента. Оправих пухкавата му качулка и продължих с търсенето на изход. Разбира се, докато не се спънах във връзките на кецовете си и не паднах по лице на мраморния под. Все пак не се бях самоунищожила съвсем, но бях скъсала любимите си черни дънки на лявото коляно. Застанах на едно коляно и завързах връските на сивите си кецове. Изправих се, изтупвайки прахта от черната ми тениска с черепче и продължих с обиколката. Влязох в просторно помещение, наподобяващо склад и го огледах внимателно. Имаше множество стативи, покрити с бели платове. Дръпнах първия от платовете пред мен- платното под него бе чисто. Е, поне нямаше да бъде скучна нощ в музея. Усмихнах се на себе си и инстинктивно посегнах към сребърната халка, забързана с кожена верижка около врата ми- единственото нещо останало от родителите ми. Вързах сребристо-русата си коса на небрежен кок и оставих черното си яке на земята. За миг се замислих, дали няма да изцапам кожената си гривна от така милия ми съквартирант-най-добър приятел, и че, може би, Чейс би се притеснил ако не се прибера тази нощ. Набързо прогоних тези мисли от главата си и насочих вниманието си изцяло към четката с черен туш, капещ върху ръката ми, и платното пред мен. Поех си дълбоко дъх и стиснах четката.

Започнах да рисувам....

Не знам колко време е минало, но продължавах да рисувам. Беше почти готова и бях изключително доволна от себе си, че това е една от най-сполучливите ми рисунки. Какво рисувах? Един от любимите ми герои от книги. Бях изчела внимателно всяка една книга, фенфикшън, пост или имеджин, свързан с него. Дори бях говорила лично с Рик Риърдън за него. Бях с италиянски произход, също като него, само че не майка ми, а баща ми бе италиянец. Дори преди да прочета книгите за него, обожавах черното, но след това малко прекалих и се превърна в нещо като мания.... Обожавах всичко свързано с него.

Нико ди Анджело.

Точно довършвах сепките под очите му, когато лъчите на изграващото слънце проникнаха през огромните прозорци на склада и ми напомниха, че съвсем скоро много ще загазя.
Прибрах четката в шкафа, от който я бях извадила, като преди това я подсуших и внимателно затворих стъкленото бурканче с туш. Изчаках платното да изсъхне напълно, което отне повече време от очакваното, може би, заради това, че платното бе по-високо от мен, и го покрих с белия плат.

Излязох тихо от стаята и бързо тръгнах към толетните. Влязох в последната кабинка и се качих върху казанчето. Отворих прозореца възможно най-широко и седнах на рамката му, като краката ми висяха свободно на около 3-4 метра от земята. Затворих очи и скочих.
Оказа се, че съм паднала на колене и дупката на дънките ми се разшири. Въздъхнах и се изправих, като изтупах пахта и пръстта от дрехите си. Заобиколих и минах точно пред главния вход на музея и видях как охраната отключва.

Не след дълго стоях пред Метрополът- най-скъпата административна сграда в центъра на Манхатън. Влязох във фоайето и поздравих рецепционистката, която ме погледна очудено. Качих се в асансьора и натиснах бутона за 57-етаж (последния). Опитах се да отключа и отворя вратата тихо, за да не събудя Чейс, но разбира се, не успях и изпуснах тежките си ключове върху гладкия, отразяващ изгрева, мраморен под и затворих тешката врата с ужасяващ трясък, естествено. Чух размърдване на дивана в хола и се опитах да се скрия зад първата колона. Някой идваше към „скривалището" ми, но изведнъж се спря и се върна тихо на дивана. Тръгнах към стаята си, но още на втората крачка някой постави ръка на рамото ми, и ме накара да изпищя. Обърнах се и видях рошавата пепеляворуса коса и дълбоки синьо-зелени очи на Чейс, който също изпищя, когато ме видя. След като се успокои, погледът му стана укорителен, а аз сведох виновно поглед, силно заинтересувана от върховете на обувките ми.
–Къде по дяволите беше, Хейли Лупус?!