Влезнахме в къщата. Събух си обувките и се качих в стаята си. Взех лаптопа и си пуснах сериал. Изведнъж чух шум от долния етаж. Изплаших се. Станах бавно от леглото, отворих вратата и тръгнах по стълбите. Там беше Калъм.
-Какво стана? - попитах го. Видях кървящата му ръка. - Калъм, добре ли си?
-Да, добре съм. Счупих чаша и леко се одрасках.
От шкафа взех нужните неща, за да му превържа ръката.
-Благодаря. - каза той с лека усмивка.
-Няма защо, но внимавай. - качих се отново в стаята си и неусетно съм заспала.
Отворих очи и видях, че не съм в моята стая. Дори в къщата не бях. Момчетата. Бях на дюшека в басейна. Внимателно се придвижих, за да не падна или да не се намокря. Влезнах в кухнята. След като ме видяха леко започнаха да се смеят. Трябваше да им отмъстя. Взех бисквити Oreo. Бяха им от любимите. Качих се до стаята си, влезнах в банята, влех пастата за зъби и слезнах в кухнята. Те бяха отишли в хола. Още по-добре. Извадих пълнежа и сложих пастата за зъби. Излезнах от стаята. Отидох при тях и поставих бисквитите на масата. Те се усмихнаха до уши и взеха по две. Отхапаха и усмивките им замръзнаха.
-Какво им е на тези бисквити? - изкрещя Майкъл като направи физиономия.
-Имат вкус на паста за зъби. - добави Аштън. Тогава ме погледнаха на кръв и се засмях повече. Видях, че ми писа Амбърли - най-добрата ми приятелка.
"Амбърли" - В парка след половин час?
"Хейли" - Нещо случило ли се е?
"Амбърли" - Дълга истрория.. Ще те чакам.
Притесних се. Отидох в стаята си. Отворих гардероба и взех тениска на Green day и черни скъсани дънки. Оправих си косата. Обух си обувките и казах на момчетата, че трябва да изляза. Имаше още петнадесет минути и реших да ходя.
Видях я на една пейка да седи и плаче.
-Добре ли си? Какво се е случило? - попитах притеснено.
-Майка ми и баща ми се караха. Тя настояваше да ми кажат истината, но той казваше, че е рано.. - започна да плаче повече.
-Каква истина? - бях наистина притеснена.
-Хейли, аз съм осиновена. Живяла съм в лъжа цели деветнадесет години. Дори не знам кои са истинските ми родители, но знам, че трябва да ги открия.
Това беше най-малкото, което очаквах.
-Говори с тях. Разбирам, че ти е гадно, но може би е било за добро. Хайде, ела да се развеселиш.
-Благодаря ти. - каза с лека усмивка.
Цял ден се разхождахме из мола и се смеехме. Радвам се, че тя се развесели. Слънцето залязваше и я изпратих до тях. Прегърнахме се и тръгнах.
Прибрах се вкъщи и забелязах, че момчетата ги няма. Може би са на парти или рожден ден. Отворих вратата на стаята си и цялата бях мокра. Те стояха и се хилеха. Бях бясна. Затвотих вратата и я заключих.
-Хейли! Отвори вратата. - разпознах гласа на Люк.
-Съжаляваме. Мислехме, че ще ти е смешно. - каза Майкъл.
-Хейли, не се сърди. - добави Калъм.
Това продължи известно време и спряха. Излязох на терасата и видях Мат на съседната тераса.
-Тук ли живееш? - попитах го.
-Не, на гости на родителите ми съм. - усмихна се. Той погледна часовника на ръката си. - Защо не спиш?
-Не ми се спи, ами ти?
-Не мога да заспя. Все още нямам номера ти. - каза и ми намигна. Казах му номера си. По-късно получих съобщение. Писахме си и утре щяхме да отидем на кино.
Сутринта слезнах да си направя закуска. Люк беше там с Арзайлея.
*3 месеца по-рано*
Както на всяко парти имаше пияни хора. Люк, за разлика от другите момчета не беше пил толкова. Непрекъснато ми повтаряше, че ме обича и ме целуваше. Забавлявахме се и танцувахме. Той се приближи и сля устните ни. Целувката беше страстна.
-Ще отида до тоалетната. - каза.
Нямаше го повече от десет минути. Реших да го потърся. Не знаех къде е тоалетната, затова проверявах всяка стая. Очите ми се напълниха със сълзи. Започнах да плача. Люк се натискаше с някакво момиче на леглото. Побягнях в някаква посока. Усетих ръка на рамото си.
-Хейли, аз съжалявам. Не е това, което изглежда. - беше човека, който най-малко исках да виждам.
-Не ти вярвам. Мамка му, Люк. Аз знам какво видях. Как очакваш да ти простя? - започнах да плача повече. Видях болката в очите му. Не исках да го казвам.. - Късаме.
Плаках цяла седмица. Забелязах, че не му пука особено и реших да спра да плача.
*днешно време*
-Хейли, добре ли си? - попита Люк. Не съм осъзнала колко време съм замислена.
-Да, добре съм. - отговорих.
