Step Lovers

Извинявай!

Скапан живот. Мразя го. Винаги съм го мразел.

Очертаваше ми се един "превъзходен" живот с Катрин, баща й и Том.

Днес се нанасят. Майка ми се беше наконтила сутринта рано и сега приготвя съботната вечеря.

Мина една седмица от случката с Линда, а относно съобщението, дори не искам да си спомням.

През тази седмица нещата бяха честно казано нормални, ходих на училище, Катрин както винаги ме дразнеше, Линда ходеше в болницата при баща си всеки ден след училище, Майк я караше и я прибираше, защото тя няма кола.

Относно мен- аз не бях много добре. След случката с Линда, аз и тя се сближихме повече и се случи нещо доста неловко. Целунахме се. Оттогава тя просто спря да ми говори. Просто спря. Не казваше здравей и чао, не говореше с мен през междучасията. Опитвах се да говоря с нея, но тя все намираше начин да се измъкне и това ме убиваше.

Убиваше ме мисълта за нея. Незнам защо, но имам чувството, че все още съм влюбен в нея и всичко просто е доста объркано напоследък.

Майка ми се жени, ще живея с най-големия си враг, момичето, което обичам не ми говори, на всичкото отгоре училището пречи на всичко. Мразя го! Искам да го изгоря до основи и да залича всеки документ, който доказва, че то съществува.

Звънецът на вратата ме изкара от мислите ми. Преиска ми се да не бях чувал звука му, защото знаех кой предстои да влезе в моя замък и да го завладее с тъмната си вещерска магия.

- Тоби, скъпи, ще отвориш ли вратата? Не трябва да изпускам от поглед котлона. - каза майка ми и аз изпувтях и слязох да отворя вратата.

Когато го направих пред мен се показа "свещената гледка". Господин Невил стоеше пред мен, носеше униформата си и ме гледаше, беше среден на ръст, добре изглеждащ мъж, малко ме плашеше, но ще го преживея. До него беше Том, той както винаги беше усмихнат, с вдигнат нагоре перчем и кафеникави очи. Носеше бяла тениска, кожено яке и дънки, а в ръцете му имаше една чанта, в която най- вероятно държеше дрехите си. А от другата страна на Господин Невил беше вещицата на века, Катрин. Беше с накъдрена коса, вишнено червило, типично за вещица като нея, и носеше дънки, пуловер и дънково яке и като Том, също държеше чанта, но сигурни милион пъти по-голяма.

Не усетих как съм стоял пред тях една минута, безмълвен, докато Джаксън Невил не ме изкара от задълбочените ми мисли.