ВЪЛЧИ НРАВ / WOLF TEMPER

Глава 6: Отговорът се крие под мрака

След като се сдобриха, Брайс и Джени се запътиха към кабинета, където трябваше да е следващият час. Знаеха, че вероятно е минало много време, но нямаше как да са изпуснали твърде много... Нали? Двамата очакваха подигравките, наказанията, хокането... всичко това с "нетърпение". Кабинетът сега се намираше точно зад ъгъла и двойката със сигурност очакваше Лоран и дружките му да изскочат на пътя й, ликувайки.

- Къде отиваш, Кендрик? Учебният ден свърши, пропусна два часа. - уведоми Лоран Брайс. Двамата с Джени предполагаха, че са изпуснали най-много половин час, но два пълни часа... След новината Седрик и Джени излязоха навън заедно с другите ученици. Всички се разотиваха нанякъде, както мънистата от една гривна се разпръсват, след като я скъсаш. Брайс застана пред Джени и известно време двамата се гледаха. Не очакваха да се чувстват неловко, но беше така. Джени не можеше просто да забрави, че Брайс й е изневерил. Вярно, че тогава бяха скъсали, но от тази мисъл болката не намаляваше.

- Трябва да разбереш, че съжалявам. - обърна се Брайс към Джени, сякаш прочете мислите й. Приятелката му само кимна бързо и избягваше очен контакт. - Веднага щом се разделихме, тя беше там. Уви ръцете си около врата ми, беше като змия. Попита ме дали ще й се обадя и обещах, че ще го направя ако ме целуне. Целуна ме и не се отдръпнах. Задълбочавахме ли задълбочавахме целувката... Казвам ти това, за да не помислиш, че се оневинявам. Не е така. Но трябва да призная, че тогава не се чувствах много на себе си. Сякаш едно малко гласче ми казваше да правя тези неща...

- Не е нужно да знам това, Седрик. - отвърна неутрално Джени. Не искаше да има шанса да си представи случилото се.

- Престани! В този случай си заслужавам да ме наречеш Брайс! Защо винаги го правиш? Защитаваш ме, омаловажаваш случилото се! Защо просто не ми кажеш истината в лицето?! - развика се Брайс.

- Добре, тогава! Мразя те за това, което си направил! Чувстваш ли се по-добре?!

- Кипя от щастие! - извика Брайс саркастично.

- Но те обичам, за това, че винаги си бил до мен! - продължи да крещи Джени. - Беше като човешки щит и ти благодаря! Когато светът ни целеше с камъни, ти ме прегръщаше, за да не могат да ме уцелят! Затова те обичам! Защото само любовта ти беше достатъчна и аз бях в безопасност... - с последното изречение Джени намали тона.