-Не си виновна. -стана Киан.- Повярвай ми не си.
- Изложили сте се на риск заради мен. -приближавам се към тях.
- Този риск си заслужаваше, Сиси. -Киан ме прегърна.- Ти беше по-важна от нас. Трябваше да те доведем.
- Но ако не бях аз, в парка нямаше да се появи минотавъра. -гледам Наш и очаквам да каже нещо.
- Щеше да се появи у вас -Камерън се отласна от стената.- И нямаше как да ми кажеш, защото щеше да те убие.
- Да бях умряла. Щеше да е по добре. -извиквам.
- Киан, изведи я и ѝ покажи лагера. -каза Хирон.- Нека се успокои.
- Хайде сладкиш. -хвана ме за ръката и ме изведе.
-З...-той ме прекъсва.
- Този риск си заслужаваше. -прегърна ме.- Не си виновна.
- Добре. -смирявам се.- Не съм виновна.
- Само това искам да чувам. -засмива се Киан.- Ела сега да ти покажа лагера.
Тръгваме по някаква поляна. Вървим към група от момичета и момчета облечени в лъскави дрехи.
- Това да децата на Афродита. -информира ме Киан.- Не се забърквай с тях. Дори и с момчетата, не си заслужава. Подмини ги без да ти пука.
- Добре. -кимвам.- А защо?
- Просто така. -бута ме.- Върви.
- Киан коя е синекоската? -повдигна една вежда русо момче с пирсингована уста.
- Не те засяга, Сам. -той го погледна.
- Защо? -засмя се Сам.- Всеки нов лагерник ме засяга.
- Дъщеря на Посейдон е. -Киан го изгледа злобно.- Разкарай се.
Писва ми да ги слушам и тръгвам на някъде без никой да ме забележи. Вървя през поляната и не се обръщам назад. Не знам и не ме интересува на къде отивам, просто изпитвам някаква нужда да отида на брега на морето. Сядам на един камък и се заглеждам в хоризонта.
Усещам че има някой до мен, но не му обръщам внимание с намерението да се разкара.
- Няма да се махна, Сиси. -Каза Кам.- Няма да останеш сама.
-Защо не? -поглеждам го.
- Защото не искам да си сама. -сяда до мен.- Защо избяга от Киан?
- Не избягах, просто ми писна да ги слушам със Сам. -повдигам рамене, връщайки си погледа към хоризонта.- А и исках да бъда сама.
- Разбирам те. -въздиша той.- И аз исках да съм сам когато дойдох тук, обаче аз лежах на една полянка в гората и гледах небето.
- Значи ти си син на...
- Зевс. -обвива ръка около рамото ми.- Да.
Просто кимвам. Нямам сили да говоря за каквото и да е било. Искам да стоя в прегръдките му, в удобна тишина, слушайки вълните. Гледайки залеза. Чува се ужасен звук и веднага си запушвам ушите.
- Време за вечеря. -засмя се Кам.- Хайде.
Той става и ми подава ръка. Изправя ме и вървим хванати за ръка до празната поляна, тогава той пуска ръката ми и тръгва бързо напред. Защо го направи? Няма да вечерям, просто не искам. Тръгвам към къщата в която се събудих. Влизам в нея и лягам на дивана. Заглеждам се в една точка и разсъждавам за това с Кам. Защо го направи? Заради синята коса или защото не съм достойна за него, а може би го е срам от мен. Явно е това. Трябва да си върна русия цвят. Ще бъда като преди. Русокоса, нормална (до колкото се може), безчувствена кучка.
Ставам от дивана и оглеждам багажа си. Намирам руса боя, влизам в банята и започвам да се боядисвам. След около час бях готова. Русата кучка се завърна, идиоти. Преобличам се с потник над пъпа, къси панталонки и дълга жилетка. Обувам си платформите и отивам към столовата. Сядам на масата на която се намира Наш и се усмихнах.
- Сиси? -брат ми оцъкли очи.- Къде е синьото?
- Няма го. -намигвам му.- Русата кучка се върна, бебчо.
- Защо? -той се натъжава.
- Питай Далас. -започвам да се храня.
- Защо? Какво стана?
