Wrong Numbеr

" ...и Бийбър. :*"

Седях на вратата и не знаех какво да прява. Обмислях да се обърна и просто да си тръгна,но вече беше късно. Той гледаше към мен,а до него седеше някакво момиче,което продължаваше да му говори нещо,докато не забеляза,че той не я слуша и започна да го дърпа за ръката. Той явно се усети какво се случва и се обърна към нея и й се усмихна.

-Аа,дойде съвсем навреме. Браво,а сега започваи да оправяш масите.

Шефът ми ме изкомандва набързо и се обърна,като се запъти нанякъде. Аз въздъхнах като се примирих с случващото се.

Вече беше всичко готово само очаквахме гостите да пристигнат. През цялото това време усещах очите му да копаят дупки в гърбат ми. От 2 години не бях го виждала и той реши да се завърне точно днес и точно тук,когато бях започнала да го забравям.

Реших,че има още малко време докато гостите пристигнат,затова се запътих до тоалетната. Влезнах вътре и се погледнах в огледалото. Бях пребледняла като платно. Разтърсих главата си и започнах да мия лицето си.

Изведнъж усетих две ръце около кръста си. Веднага изтръпнах,знаех много добре на кой принадлежаха тези ръце.

Бавно се обърнах към въпросния човек и го погледнах в очите.
-Е,липсвах ли ти?! -той ме попита с мазната си усмивка. Аз преглътнах насъбралата се слюнка в устата си.
-Кое по-точно да ми липсва?! Боят,който ми нанасяше или изневярите ти,който бяха всяка вечер и то с различни. -изрекох всички тези думи на един дъх,имах и сълзи върху очите си,защото всичко си спомних за една стотна от секундата.

Той само ми се усмихна и понечи да хване ръката ми. Аз се дръпнах назад в опит да му се оскубна.
-Е,ти на мен ми липсваше,затова мисля да си те върна,каквото и да ми струва това. -каза това набързо и излезна от тоалетните. Когато се осъзнах,че просто седа на едно място и гледам в една точка. Разтърсих главата си,прегладих униформата си и излезнах. Гостите вече пристигаха и се залових за работа.
--------
Отворих апартамента си,отново тази тишина,както всеки път. Брад ми не се задържаше толкова често в нас, защото си имаше "банда*, както той казваше. Родителите ми починаха,когато бях още на 5 години. От тогава бях в сиропиталище,защото нямах други роднини, а брат ми не успя да ме осинови, защото и той беше непълнолетен макар и с 5 години по-голям от мен. Там беше ужасно. Не ни даваха дори да излизаме навънка. Камоли да имаме приятели. Когато станах пълнолетна нищо вече не можеше да ме задържи там и се преместих в малката къща на брад ми. Ето как в момента се намирах в този малка къщичка и работих в оня скапан ресторант само и само да мога да си плащаме наема.

Насочих се към хола и се проснах на дивана. Дори не светнах лампите преди това.
Взех телефона си в ръцете ми и го отключих. Прочетох отново съобщението от непознатия номер и се чудех дали да му отговоря,но какво толкова. Той не може да ми направи нищо,нали?!

"Кристал."

Изпрати съобщението си набързо,кото се облегна назад очаквайки отговорът му. Не след дълго усетих телефона си. Усмихнах се,и аз не знаех защо.

"Какво?!"

"Това е името ми."

"Това е най-хубавото име което съм чувал досега."

"Ммм...добрем."

"Вече реших."

"Какво?"

"Как ше те наричам. Моето малко кристалче."

"Ооо,я стига. Не съм на никой."

"Да,само моя."

"Не ми се спори точно сега. Ами твоето?"

"Моето какво?"

"Ти на глупав ли се правиш или попринцип си глупав. Питам те за името ти."

"Това беше грубо."

"Може би малко,но няма значение."

"Джъстин."

"Лол."

"Какво?"

"Реших как аз ще те напиша в контактите си."

"И как кристалче?"

"Стига с това...и Бийбър. :*"

"Не..,защо точно така? Той е глупав."

"Задави се с въздух."

******
Това е бонус глава,защото предишната е доста малка. Надявам се да ви хареса.