Threel

1.

- Ив, слизай вече! Ще закъснееш за първия учебен ден - гласът на майка ми, макар идващ само от кухнята, разкънтява къщата ни из основи.
Седя върху леглото си. Затворила съм очи. Привела съм се напред, като пръстите на сгънатите ми ръце, чиито лакти се опират на коленете ми, разтриват слепоочията ми. Въздишка излиза от устата ми и дланите ми вече се намират от двете страни на носа ми. Отворила съм очи. Гледам празно пред стената пред мен.
- Рано или късно този ден щеше да дойде - казвам на себе си. Не знам дали за да се окуража, или защото нищо друго не ми хрумва да кажа.
Ставам, грабвам раницата си, която е оправена от миналата вечер и се запътвам към вратата. Обръщам се. Оглеждам стаята си. Всичко е оправено. Някой би си помислил, че това не е стая на тийнейджър, а на малко момиченце. И с основание. Повечето ми рафтове са покрити с плюшени играчки, стените са облепени с детски рисунки и цялата обстановка изглежда детинска. Усмихвам се. Дали всичко ще се промени, докато съм в гимназията? Майка ми повторно ме вика и разбирам, че съм стояла прекалено много време в това положение. Затварям вратата внимателно и слизам по стълбите. Долу майка ми прави бъркани яйца и готови ги поставя в чиния. Обръща се и ги слага на масата точно пред баща ми, който чете вестник. Сгъва го на две, благодари на майка ми и я целува, а тя се отдалечава обратно в кухнята. После се връща и ми подава хартиен плик.
- Това е закуската и обядът ти, тъй като точно след минута и 47 секунди автобусът ще мине да те вземе и нямаш време в момента да хапнеш - поемам го и я поглеждам с учуден поглед. - Изчислих го току-що - опитва се да поясни, въпреки че още не схващам как го прави.
- Благодаря, мамо! - прегръщам я и я целувам по бузата.
Косата й ухае на лавандула. Тя е в някакъв нюанс на червеното, като на някои места дори изглежда кестенява. Отдръпвам се след 5-10 секунди, защото не ми остава много време. Усмивката й озарява цялата стая.
- Много се гордея с теб! За първи път ще отидеш на училище. И то сама! - говори ми така, сякаш съм малко дете. Очите й се насълзяват от щастие и ги избърсва веднага с ръкава на пижамата си.
Татко става от стола си. Забелязвам, че и неговите очи са насълзени. Смее се. Тръгва към мен и мама с отворени обятия.
- Малкото ми момиченце! - изговаря почти шепнешком.
Мама отново ме прегръща, а той прегръща и двете ни. Скастрям ги и двамата. Освобождавам се от любовта, с която ме дариха сега, обувам кубинките си и отварям входната врата. Жълт училищен автобус ме чака и надава бийп-звука, който клаксонът принципно издава. Минавам по пътеката от каменни плочи в градината ни, излизам на тротоара.
- И да си намериш приятели! - извиква зад мен майка ми. Извръщам леко глава назад, усмихвам се и бързо я врътвам напред към автобуса. Качвам се по стълбите и решавам да седна на едно свободно място на предпоследния ред до прозореца. Бусът потегля. Гледам как родителите ми ми махат и крещят нещо от сорта "Обичаме те!". И аз, като тяхна шантава дъщеря, отварям уста и безгласно изговарям "И аз вас!". След това се прибират обратно в къщата.
Оглеждам обстановката. Вляво два зубъра си говорят по математика неща, които не разбирам. Предполагам, че са в по-горен клас. На първите седалки няколко момичета клюкарстват, като са приковали погледите на останалите. Казват някаква тайна и след това се обаждат с думите "това да си остане между нас" или нещо подобно, въпреки че не шепнат. Та дори аз ги чувам! Момче от първия ред хвърля хартиено самолетче, което попада в скута на момичето пред мен. Разгъва го, усмихва се. Вади бързо от чантата си молив, написва нещо, сглобява го отново и го хвърля обратно. Мерникът й не е един от най-добрите, защото го улавя друго момче. Прочита написаното от нея и дяволита усмивка се появява върху лицето му. Произнася високо на глас какво пише, като цялото превозно средство избухва в смях. Не чувам какво е, тъй като зад мен ученици са надули музика от телефоните си. Момичето се свива на кълбо. Явно й се иска да потъне вдън земя. Съчувствам й, но решавам да не се меся, затова и не правя нищо. Така протича първото ми возене в този автобус. Както и всички следващи.
Слизам последна от буса. Запътвам се към вратите на училището. Пред него има голям фонтан. Около него са поставени пейки, на които седят ученици и разговарят помежду си или пишат домашни от лятната ваканция в последния момент. Не разпознавам никого оттук и затова решавам твърдо да вляза. На една от стените в коридора са разлепени листа. Приближавам се към тях и там виждам разписанията за всички ученици в кои стаи са. Свалям раницата от гърба си, отварям я и изваждам лист и химикалка. Записвам всичко важно и поглеждам към написаното. Имам един единствен час днес. Отдъхвам си, защото денят ми няма да е дълъг, и тръгвам към стая с номер 205, намираща се на третия етаж.
Блъскам се в много ученици, но това не ме интересува. Искам колкото се може по-бързо да стигна до желаното място. След масово лутане из коридора на съответния етаж намирам стаята. Влизам и сядам на последния ред, като, ако се протегнех наляво, щях да успея да докосна лявата стена. Пред мен сяда момиче. По-висока е от мен. Косата й е боядисана в лилаво. Обръща се към мен. Няма дори грам грим по лицето й, което ми харесва. За разлика от момичетата, които видях досега, тя показва красотата си по естествен начин. Облечена е с черна тениска с бял надпис, който гласи "С любов, Роузи". Определено е фен на романтичните филми. Отмята паднал кичур пред лицето си назад с дясната си ръка. Сега забелязвам колко дълга е косата й в действителност. Сигурно стига до кръста й. Усмихва се и трапчинки пропълзяват по лицето й.
- Здравей - гласът й е мек, топъл и приветлив. - Казвам се Линди Карсън. А ти си?
- Ив. Ив Морис - отговарям и се усмихвам и аз. - Приятно ми е.
- И на мен - обляга се на гърба на стола си с лице към мен и се накланя към мен. - Е, Ив Морис, предвиждам, че ще най-добри приятелки завинаги. -после бързо добавя -Ако искаш, де.
- Ще се радвам! - подавам юмруче и тя го чуква с ръката си.