Threel

3.

Свивам се колкото се може повече в стола си. Иска ми се земята да се разтвори и да ме погълне, че да не мога да чувам смеха на останалите по мой адрес. Поглеждам надолу, защото тайничко се надявам това да се случи. Но реалността ми плесва един шамар и ми показва, че още съм в класната стая. Гледам към Линди. Тя е обърната към мен и ме гледа със съжаление. След това се обръща към Иън. Слага показалеца и средния пръст един до друг, а другите ги свива, и бавно минава така с ръката си покрай врата си, докато безгласно се кълне "Мъртъв си!". Изглежда той се стряска от Линди и престава да се смее, като се обръща напред. Потупвам приятелката си по рамото и й благодаря.
- За теб винаги! - обещава ми.
Когато смехът притихва, господин Бенсън си пречиства гърлото шумно.
- Така, Вие с телефона на последния ред. Нека започнем с Вас. Кажете нещо за себе си.
Ококорвам очи. Изправям се бавно, а столът ми проскърцва.
- Здравейте... - гласът ми е писклив и затова го снишавам - ...извинете... - сега пък гласът ми е като на момче. "Хайде по-спокойно, Ив!" скастрям се. - Извинете - повтарям. Това вече е нормалният ми глас. Като гледам всички погледи, насочени към себе си, си глътвам езика. Моля се да нямам сценична треска. Почвам да дишам по-бавно и продължавам. - Казвам се Ив Морис. За първи път съм на училище, тъй като преди учих вкъщи с помощта на майка ми. Нямам много връзки, единствено дете съм... - ", надявам се да намеря много приятели,..." премислям в главата си, но възнамерявам да не го споменавам - ...и родителите ми са психолози.
- Явно си избягала от лудницата - изкрещява Иън и класът отново избухва в смях.
Не намирам казаното от него нито за забавно, нито за умно, но все пак ми се иска да ме няма. Не може ли някой да направи заклинание и пуф - да ме няма? Очите ми се насълзяват. Линди вижда това. Премисля нещо набързо. Мисля си, че се опитва да ме разведри. Но думите й не са към мен, а към Иън.
- Искаш ли да ти даде номера им. Сигурна съм, че ти трябва помощ.
Дяволита усмивка пропълзява по лицето й. Иън замълчава и се опитва да се свие в стола си, тъй като класа го сочи и вече се присмива на него.
Хубаво е да имаш приятелка като Линди. Знам, че ще ми пази гърба и съм й длъжница. Усмихвам се и започвам и аз да се смея. И момчето "мечта" се присъединява.
- Тишина, моля! - господин Бенсън вече изглежда раздразнен. Когато класът секва, продължава. - Благодаря ти, Ив. Кой иска да каже нещо за себе си?
Гора от ръце. Всеки казва по малко за себе си, така че ми е по-лесно да запомня кой какъв е. Иън например има разведени родители. Нищо чудно, че се държи така. Иска да потаи болката, като причинява зло на другите. Момичето с червеникава коса от първия ред пък се е преместила това лято в града. Няколко души й предлагат да я разведат из него, като тя не отказва. Момче от третия ред с коса, боядисана в цветовете на дъгата, споделя, че има 7 братя и сестри и 13 братовчеди. Чудя се какво ли е да имаш толкова много роднини, които да ти бъдат приятели и да правят всякакви тийнейджърски неща с теб. Господинът вдига Линди да говори.
- Казвам се Линди Карсън. Имам по-голям брат, който много обичам. Любими са ми романтичните филми и спортът е моят живот - изрича го с нормален глас уверено и сяда отново на стола си. Възхищавам й се. Та тя е перфектна. Не виждам никакви недостатъци у нея. Решавам, че тя ще е моят модел за подражание.
Последен говори момчето с тъмносиния кичур.
- Здрасти - още не го е казал и някаква полудяла вече по него фенка изкрещява "Обичам те!". Всички се обръщаме към нея, а тя се прави, че нищо не се е случило. После връщаме погледите си обратно към момчето. - Името ми е Уил Джеферсън. Нямал съм щастливо детство. Баща ми почина, когато бях на три. Инцидент с кола - пояснява. - Имам и по-малък брат, който израстна без него. Баща му го нямаше на раждането му. Затова като голям батко аз посветих живота си да му помагам и да бъда неговият идол. През свободното си време помагам в приют за животни, а лятото си прекарвам в старческите домове. Благодаря за вниманието - така завършва и сяда на мястото си.
Ако някои не смятаха Уил Джеферсън за перфектен, това определено щеше да промени мнението им.
Завъртявам очи. Тоя не може да стане по-голям играч, нали? Дали всички повярваха на историята му? Оглеждам се. Не е за вярване! Учениците бършат сополите си и попиват сълзите с кърпички. Класният ръководител започва да пляска. Присъединяват се и други, а след това и останалите. "Е, какво пък?" помислям си и заръкопляскам. Някои дори стават на крака.
Уил Джеферсън. Перфектното момче.