Threel

5.

Нов ден в училище, който започва като всеки друг. Събуждане...бла бла бла...возене в автобуса...бла бла бла...запознаване с нови учители...бла бла бла...входни нива...бла бла бла...и звънецът за края на часовете. Това означава, че ще мога да прекарам следващите два часа в литературния клуб. Грабвам раницата си, мятам я на гърба си и излизам от стаята с Линди.
- Е, в кой клуб си се записала?
- Чудех се дали да не се запиша в спортния клуб, но реших да посещавам музикалния - обяснява ми.
Спирам. След две-три крачки и тя спира. Обръща се. Върху лицето ми пробягва усмивка.
- Музикалният клуб? Какво ще правиш там?
Поглежда към пода. Заиграва се с краката си.
- О, ами - мрънка под носа си. - Нали знаеш. Обичайното. Пеене, свирене на пиано и китара... Такива неща - вдига поглед към мен. - Правя такива неща от седемгодишна.
Усещам как ченето ми пада. Тя е перфектна. Като Уил. Та тя е перфектна за Уил. Моята най-добра приятелка е най-префектното момиче, което някой някога е познавал! Леко чувство на завист пробягва в тялото ми, но бързо го отпъждам. Аз трябва да се радвам за нея, а не да й завиждам!
- Има ли нещо, което не можеш да правиш? - питам я и се засмивам. Линди се усмихва, обръща се и тръгва. Аз съм по петите й.
Пътят ни до стая номер 323 минава в мълчание. Пред вратата сме. Ръката й е върху дръжката.
- Ще се видим след два часа! - После допълва. - Ще дойда при теб пред библиотеката.
Усмихвам се в знак на съгласие. Натиска надолу и бута вратата напред. Чакам докато не се затваря напълно и продължавам.
Качвам се до последния етаж - седмия. Чувам стъпки след себе си. Обръщам се. Уил Джеферсън е зад мен. Погледът му е забит в телефона му. Явно си пише с новото си гадже. Така де, щом има толкова много фенки, би трябвало поне една от тях да му е приятелка. Поглеждам отново напред. Усещам го зад гърба си. Спирам. Той се блъска в мен. Извинява се и ми се усмихва. Сега виждам колко зелени са очите му. Като тревата, но не през пролетта, а като през лятото. Леко кафява, но по-зелена.
- Ще спреш ли да ме следиш? - изкрещявам, въпреки че е близо до мен.
Прибира телефона си в джоба на панталона си. Усмивката продължава да стои върху лицето му.
- Не те следя - изказва се кратко, заобикаля ме и продължава.
Вървя след него. Та нали библиотеката е по този път. След време и той спира на място и се обръща.
- А сега ти ме следиш - заяжда се с мен.
- Не ми казвай, че си към библиотеката! - предупреждавам го.
- Не съм - отдъхвам си, ала той продължава. - А, чакай, излъгах те.
Не спира да се усмихва. Имам чувството, че ако му съобщя, че съм убила поне осем кученца днес, Уил отново ще бъде по-щастлив от всички хора на света, взети заедно.
Заставам до него и тръгваме заедно към клуба.
- Мислих си, че ще посещаваш спортния клуб. И за ден ще станеш капитана на отбора по футбол - подавам аз.
Засмива се. Но сбръчва чело.
- Не си падам по спорта. Не ме бива и в готвенето, да знаеш. Така че дори и да не ти е приятно, ще бъдем заедно до края на годината.
Сега е мой ред да се засмея.

Библиотеката се оказва най-голямото помещение в цялата сграда. По всяка стена са поставени рафтове, а на тях са наредени книги. На пет метра от стената има още рафтове с книги. Толкова много непознати заглавия. И толкова повече време, прекарано с книги в ръка. В средата на стаята са наредени около кръг шест стола. Сядаме с Уил един до друг и вече местата са заети.
Момчето пред мен става.
- Здравейте! Казвам се Сам Хендрикс. Основател съм на този клуб. Ще се събираме всеки петък след училище на това място. Ако имате въпроси, можете да се обръщате към мен -завършва и сяда.
Косата му е къдрава и рижава. Черните му очи са като бездна, като черна дупка в безкрайния Космос. Лицето му не е изцяло чисто, има малки пъпчици по челото и носа. Блузата и панталоните са му големи. Висок е около 1.74. Като цяло е красавец.
От двете му страни седят близнаци. Техните лица са изцяло покрити с пъпки. На носовете им са кацнали черни очила, уголемяващи очите им. Мисля, че се казват Кол и Пол Шорт, но така и не мога да ги различа. По-късно се сещам, че са двете момчета до мен в автобуса, които говориха на математически.
Вляво от Пол (или Кол - този, който е вляво от Сам) седи Емили Гилинс. Ниско, пълничко момиченце с руси къдрици, които падат до средата на ръцете й. Носи малка сладка шапчица, дънков гащеризон, който й е тесен. Гледа към пантофките си. Изглежда срамежлива. От време на време откъсва поглед от пода и поглежда към Сам. Предполагам, че си пада по него.
Точно той нарушава неловката тишина.
- Окей. Нека да се опознаем! - и плясва с ръце.