Threel

4.

Бие звънецът за края на часа. Господин Бенсън започва да прибира листата обратно в куфарчето си, взима го и се запътва към вратата.
- Добре, ученици. Това е за днес! Ще предложа на тези, които не познават никого от училището, да се запишат в някой клуб. Информацията ще намерите във всеки коридор на сградата - вече е хванал дръжката и добавя. - Свободни сте!
Всички стават. Повечето момчета си тръгват. Само Уил и момчето с косата, боядисана във всички цветове, (което май се казваше Джо Карпентър) остават и започват да си говорят. Може би се познават отпреди. Но не за дълго остават насаме. Момичетата от класа заобикалят Уил и го питат най-различни неща. Съчувствам му. Сигурно няма да може да диша от тълпата от фенки. При мисълта колко много момичета искат да са с него се засмивам, грабвам ръката на Линди и излизаме от стаята. Отпред ме чака Иън. Явно пак ще иска да се заяжда.
- Можем да те провъзгласим за бебето на класа - посочва дрехите ми отдолу нагоре и отгоре надолу няколкократно. - Не си мисли, че не те видяха всички как ти се насълзиха очите! - Засмива се като злодей от филмите.
Засега първият ми ден в училище минава ужасно. Трябваше да продължа да си уча сама вкъщи. Дръпвам ръката на Линди и измърморвам "Да тръгваме", но тя сякаш е забила петите си в земята. Малки пламъчета играят в очите й, гледайки към Иън. Издърпва рязко ръката си от моята. Озъбва се.
- Виж какво, спри да се заяждаш с приятелката ми, окей? Защото може да си има последствия! - гласът й е заканителен и леко треперещ.
- О, много ме е страх от едното си момиче! - Иън прави мили очи, сгъва колене и размахва ръце.
- Хайде, Линди, тръгваме! - опитвам се да я хвана за ръката, но не успявам. Тя остава на мястото си.
Очите й са още по-пълни с яд. Повдига десния си крак, който е по-силният, и удря Иън в слабините. Той веднагически се превива на две и пада на студените плочки. Държи се на мястото, където Линди го е ударила. Насъбрала се е тълпа, която гледа случилото се с ококорени очи.
- Същият боклук си, какъвто беше преди шест години, и такъв ще си останеш, Иън Пейн! - изкрещява приятелката ми. Отдъхва си и лепва тутактически усмивка на лицето си. - Окей, тръгваме сега - хваща ръката ми и този път тя ме повежда.
През целия път до първите списъци тя не казва нищо. Нито пък аз. Не знам какво. Дали да й благодаря, или всичко това го е направила за себе си, не за мен? Така и оставаме.
Разглеждам внимателно клубовете. Записвам си най-интересните. Решавам да се разделим с Линди и да търсим поотделно. Не възразява, прегръща ме и тръгва към първото място. Поглеждам листа си. Изреждам наум в главата си клубовете, които трябва да посетя и хуквам.
1) Готварският клуб
Ако още не сте го разбрали, сега ви го казвам. Аз съм ходещо бедствие!
В готварския клуб всички имаме по един плот на разположение, както и продуктите и нужните ни уреди. Правим курабийки. След три опита сместа се получава добре. Оформям бисквитките, поставям ги върху тавата и ги слагам във фурната. Предупреждават ни да ги наглеждаме, тъй като стават бързо. Поглеждам към работното си място. Цялото оцапано с тесто. Свивам устни. Мразя да чистя след себе си. Хващам парцала и търкам всичко. Дори след себе си измивам използваните уреди. Оглеждам се след свършената работа. Всички вече хапват курабийките си! Та аз дори не съм ги извадила! Черен дим излиза от фурната. Бързо дръпвам вратата и я отварям, за да излезе пушекът. Ала той не спира. Взимам пожарогасителя на стената до мен и цялото място бухва в бяла пяна. Извинявам се. За да избегна гневните погледи върху себе си, грабвам раницата си и излитам от стаята.
2) Емо клубът
Този клуб не беше добра идея. Единственото, което правя, е да наблюдавам как депресирани ученици, облечени в черно, четат поезията си. Първото, което чувам, не ми харесва. Въпреки това намирам за неучтиво да не пляскам. Издавам най-силното ръкопляскане, което някога съм правила. Ставам дори на крака. А емотата ме гледат така, сякаш гледат христянин, влязъл в джамия. Сядам обратно на мястото си и спирам да пляскам. С периферното си зрение забелязвам погледите, насочени върху мен. Сякаш всички казват "Ще изядем душата ти!". И от този клуб излитам.
3) Клубът на спортистите
Започвам с баскетбол. Не съм от атлетичните и не бягам бързо и нямам бързи рефлекси. Някой вика името ми. Обръщам се със закъснение и единственото, което виждам, е как топка размазва лицето ми.
4) Музикалният клуб
Преди да вляза в стаята си спомням, че аз нито мога да пея, нито мога да свиря на инструмент. Затова обръщам посоката и тръгвам към следващия клуб.
5) Литературният клуб
Последното място за деня, което посещавам. Стискам палци да ми пасва.
Единственото нещо, което изискват, е да четеш. А аз съм книжен червей, което за мен е идеално. Обичам да се потапям в книгите. Те са това, което ме измъква от реалността и ме поставя в един измислен свят между страниците.
Първото събиране на литературния клуб е утре. Затова, видимо радостна, тръгвам към вкъщи.