Threel

2.

Звънецът за час бие. Линди се обръща напред. Оглеждам се. Всички чинове са заети. С изключение на един - този вдясно от мен. Изпитвам и облекчение, че имам повече пространство, тъй като имах клаустрофобия, и чувство, подобно на тъга. Не съм красива. Носът ми е крив. Кесетенявата ми коса стърчи на всички страни, бухнала е, на места е къдрава, а на други- съвсем права. Сякаш поне дузина вида различни прически са направени с косата ми. По лицето имам лунички. Но не само там. По ръцете и краката ми, ако човек се загледа, може да види ситни точици една до друга. Обличам се като дете. Нося рокля на пеперуди, покриваща коленете ми. По дебелия чорапогащник и обувките ми също се мяркат. На диадемата, с която съм се опитала уж да укротя косата, са накацали тези крилати животинки. А не съм фен на пеперудите. Биха си помислили, че майка ми още ми избира дрехите. Външният ми вид направо крещи асоциална. Явно заради това никой, освен Линди, не иска да бъде в близост до мен.
Вторият звънец бие. Влиза учител. Нисък, пълен, плешив и с кръгли очила като тези на Хари Потър. Ризата му е опната и на едно място липсва копче. Има и светлосиньо сако. Мястото на подмишниците му е оградено с огромни петна пот, превръщащи синьото в почти черен цвят. Оставя куфарчето си на чина си. От него изхвърчат листа, но на него не му прави впечатление. Обръща се към бялата дъска и с черен маркер изписва "господин Бенсън". Завърта се на 180 градуса и се усмихва.
- Здравейте, ученици! - Гласът му е дрезгав, но не и отблъскващ. - Казвам се господин... - поглежда отново към дъската, сякаш не знае собственото си име - ...Бенсън. Аз съм вашия класен ръководител. Като за първи час, прекаран с мен, предлагам да се опознаем.
В този момент вратата се отваря с гръм и през нея влиза момче. Навежда се, слага ръцете си на коленете си и диша бързо и многократно. Когато вече се успокоява, изрича "Извинете за закъснението.", а господина показва с жест мястото до мен. Момчето му се усмихва, поглежда към мен и се усмихва и на мен. Тръгва към единственото останало място.
Когато някой го погледне, единственото нещо, което му хрумва на човек, е че той е перфектен. Има кестенява коса, разрошена, с един тъмносин кичур. Лицето му е перфектно - зелените му очи, правият му нос, тръпчинките му. Няма пъпки, което е изненадващо, като се има предвид, че всички сме в пубертета. Кожата му е малко по-бледа от цвета на карамел. Носи бяла блуза с черен надпис "Ще се срещнем в Ада". Сигурно си се пада лошо момче. Шортите му и маратонките са черни. Раницата му виси на едното му рамо. Забелязвам как всички момичета го наблюдават. Усмихват се, кикотят се, опитват се да направят всичко само за да бъдат забелязани. Но той не им обръща внимание.
Момче мечта за всяко момиче. Извадено от списание. Като онези, които са на плакатите по стените в стаите на подивелите фенки. Като онези, в които всички момичета и гейове са влюбени. Всички. Без мен.
Когато се настанява до мен, ми намига. С периферното си зрение забелязвам как всички момичета от класа ме гледат лошо. Очаквам, че след часа, ще ме завържат на кол, ще ме въртят над огъня и ще танцуват около мен.
- Спокойно, ще ти помогна да се измъкнеш невредима - обръща се към мен Линди, сякаш току-що прочела мислите ми.
Усмихвам й се и поглеждам отново към учителя.
- Та както казах, нека да се запознаем. Да започнем по азбучен ред - вади лист от куфарчето си, разгъва го и започва да чете. - Първи ще трябва да е Алек...
Не довършва. Защо ли? Телефонът ми точно сега, в най-неподходящия момент иззвънява. Погледите на всички са насочени към мен. Усмихвам се неловко и бързо грабвам раницата си. Търся телефона си, който продължава да звъни с мелодията на Nokia. Изваждам го. Майка ми звъни. Че кой друг. Единствените номера, които имам в телефона си, са на родителите ми и на всичките ми роднини. Изключвам го веднагически.
- Какъв е този телефон? Да не би да е от памтивека?!
Това е гласът на най-дразнещия човек, който някога съм срещала и ще срещна. Както по-късно разбирам, се казва Иън Пейн. Рижав, с най-тъпото изражение на света. Намразила съм го от днес до деня на смъртта ми.
След неприятния му коментар целия клас избухва в смях. Освен Линди. И мистериозното момче с тъмносиния кичур.