Threel

7.

Няма да лъжа - имам съмнения, че чичото на Линди е магьосник! Успява да среши косата ми и да отреже правилната дължина. Намазва я с лепкава течност, която вони като отварите на вещица, а час след това я изправя с преса за коса. Отварям очи. Първоначално не мога да повярвам, че това в огледалото съм аз. Може би защото това не е моят цвят коса! Обръщам се и поглеждам ядосано към Линди, а тя пърха с мигли и се усмихва.
- Цветът ти отива - оправдава се. - Защо да бъде само един кичур, като може да бъде цялата коса? - Прихва да се смее.
След пет часа и половина, прекарани в този мол, се чувствам адски изморена и нямам сили да кроя планове как да я убивам точно сега. Поглеждам към Макс. Той кима одобрително. Усмихвам му се, плащам му и тръгваме към вкъщи с приятелката ми.

19:43 е. Очаквам вече родителите ми да са си вкъщи. Пъхам ключа в ключалката и ровичкам в нея, докато не отключвам. Бутам вратата и двете с Линди влизаме на пръсти. Родителите ми седят на дивана и гледат филм. Заради отворения прозорец става течение и врата зад мен се хлопва с трясък. Мама се обръща. Забелязва прическата ми. Очаквам да започне да ме хока, но тя само се усмихва.
- Харесва ми какво си направила с косата си - усмивката й е искрена, а не като тази, която принципно показва на пациентите си. - Ричард, погледни новия имидж на дъщеря си! - Лицето й е сериозно, но се опитва да не се смее.
Татко се обръща. Същата усмивка. Сякаш двамата с мама са един човек.
- Да, бива - кима. Мама го удря и той се засмива. - Обичам те, миличка, нали го знаеш?
Приближавам се към дивана и ги прегръщам.
- И аз теб - казвам го тихо, защото ме е притиснал към себе си, че не мога да дишам. Отдръпвам се. - О, за малко да забравя! Това е Линди - обръщам се и я посочвам. Лепва бързо усмивка върху лицето си и маха с ръка, все едно се опитва да излети. - Тя е моята най-добра приятелка! - продължавам.
- Приятно ми е да се запознаем, господин и госпожо Морис!
- И на нас също, Линди! Чувствай се като у дома си! - Казват в един глас. Стават и хващат в прегръдките си приятелката ми.
- Окей, можете да я пуснете вече - опитвам се да я отърва от злепоставящите ме родители. Хващам я за ръката и я понасям нагоре към стаята си, докато зад себе си чувам нещо от сорта "Имаш ли нужда от нещо?" и "Няма да ви закачаме повече!". Затварям вратата зад себе си. Просвам се на леглото и си отдъхвам.

В 22:28 родителите ми са си легнали и аз използвам момента да сляза долу с Линди. Нарамили сме се със старите ми дрехи и ги оставяме пред камината. Взимам клечка кибрит от шкафа и я драсвам. Запалва се и веднага я хвърлям при дървата. За по-сигурно драсвам още две клечки и мятам и тях при приятелчето им. Дървата се запалват и стаята, преди осветена само от луната, придобива жълтеникав цвят. Пукането на кората и песента на щурците отвън ме успокояват. Линди гледа с наслада огъня.
- С кое ще започнем първо? - нарушава тишината.
Оглеждам се. Изваждам няколко вещи от насъбралата се купчина дрехи.
- Нека с тези - размахвам пред лицето й всичко с нарисувани пеперуди по него. - Тръпки ме побиват от тях!
Засмива се. Посочва камината, сякаш казвайки "Давай, мятай ги, знам, че искаш!". Хвърлям ги и огънят ги опърлва първо по краищата, като стига до средата и те стават на пепел. Мислих си, че ще ми е тъжно за тях. Но не е така. Имам чувството, че съм освободила старата Ив. Все едно давам път на новата мен да ме завладее. И това ми харесва. Защото съм готова да се променя. Да стана такава, каквато искам. Вече не съм малкото момиченце, което бях преди. Промених се и това е добре. Това е в реда на нещата. Наблюдавам как и последните ми дрехи от стария ми гардероб изгарят и се сещам нещо. Хуквам към стаята си и свличам надолу детските си рисунки. Долу мятам и тях в камината. Чувствам се доволна. Линди ме поглежда.
- Браво. Справи се.

Почти полунощ е. Не ми се спи. Доста неща се случиха днес. Върху килима в стаята ми седим двете с Линди и отпиваме от горещия шоколад.
- По кого си падаш?
Задава ми така директно въпроса, че отначало сякаш не чувам казаното от нея, а след това я поглеждам и се задавям.
- Какво?!
- Чу ме! - Продължава. - От два дни вече си на училище. Трябва да си си набелязала някого вече! - Приближава се към мен.
Не се бях замисляла над този въпрос. След време размисъл отговарям:
- Киън Смит.
Линди ме поглежда, сякаш е очаквала друг отговор от мен.
Киън Смит е в девети клас. Капитан на отбора по футбол е. Не е от онези безмозъчни спортистчета. Най-умният от випуска е и е печелил награди както по спорт, така и по състезания по всички учебни предмети. Намирам у него все хубави качества - атлетичен е, умен е, красив е. Ала доколкото знам, той не знае за моето съществуване.
- А ти? - Сменям темата. - Има ли някой специален? - Приближавам се към Линди, както и тя направи с мен.
Поглежда към земята и се изчервява. Гали килима, като прокарва пръсти по шарките.
- Ти го познаваш... - мрънка си под носа - ...и той е в музикалния клуб.
Така оставаме в тишина известно време. Нямам идея за кого ми говори. Тръсвам глава.
- А той е? - Настоявам.
Изчаква полвин минута и поглежда към мен. Съсредоточена е. Отговорът й е кратък и ясен.
- Джо.