- Взе ли си всичко?
- Да, да.
- А четка за зъби? Главата ти?
- Ох колко забавно, като онея хора си дет забравят всичко и винаги си повтарят "Чанта, чадър и аз".
- Няма лошо.
Усмихнах се и се изплезих. Първото ни пътуване заедно. Отиваме на почивка.
И то ... НА МОРЕТО.
Боже колко се вълнувам.
Миналата година не успях да отидя на море, защото трябваше 24/7 да съм с Петър и да се борим с духове.
Добре, че не се занимавам с това.
Казала съм на абсолютно всички да не ме занимават повреме на почивката ни.
Е добре де, заплаших ги да не ми звънят повече.
Петър ме изгледа с учудване.
- Как така си заплашила всички? Ти си луда. - засмя се. - Но това харесвам в ненормалната ти същност. - изчервих се, а той повдигна брадичката ми като долепи бавно и нежно устните си.
- Много си лигав нещо? - повдигнах вежда.
- Просто... всичко, което ти причиних, ме изяжда отвътре и искам да правя или да се държа както ти искаш. Да ти покажа, че сгреших.
- Въх това от момче е рядкост да се чуе. - замислих се. Струваше си търпението. Болезнена беше мисълта, че няма чувства към мен. Много даже бих казала.
Независимо дали ти казват, че няма да е последния, че няма да се жениш за него... Опитваш се да им обясниш, че сега искаш само този човек и не ти се чака друг. Не го разбират тези, които не обичат истински. Само той е в моята глава, само него виждат моите очи...
Досадно им е на момчетата, когато ние, момичетата, отделяме огромно внимание и сме прекалено обичливи. Правим го, защото искаме и ние да го изпитаме, но не можем. Никой не би го направил за нас, не и тези, които ние си обичаме.
Внимание? Временно е.
Обич? Залъгвах се години наред. Нещо не ми се вярва.
Вярност? И тя липсва.
Доверие? Някои сме ревниви. От ревност губим доверие.
И всичко това осъзнаваме след връзката, която нанася травма, от която пък не можем поне визуално да избягаме..
Животът е един филм.
Дори не се опитвайте да ме опровергайте, просто се попитайте на какво са базирани филмите?
Именно въображението на човека и реални събития. Всичко се свързва с човека и неговите действия.
- Мисля, че всичко е в колата. - Петър прекъсна мислите ми.
- Добре хайде, че едва се държа от вълнение.
През цялото пътуваме слушахме музика и плюскахме. Разбира се аз го храних, той караше все пак. Като някакво бебе беше. Това е хубавото, да си голям, но да можеш да покажеш детето в себе си.
- Бебо?
- Ммм? Кажи беб. - обърна, за миг, глава към мен.
- Нищо просто ми харесва така да ти викам.
Той се усмихна и тези очи светнаха. Не в буквален смисъл, просто за мен те блестяха. Сърцето ми заби лудо. Точно както денят, в който срещнах за първи път неговите очи.
