Върнах се за теб

Истината

Събудих се, вече беше сутрин. Имах пронизващо главоболие.
Зрението ми беше отслабнало, почти не виждах бях, като прилеп на светло. Освестих се и се надигнах облягайки се на ръка, а с другата хванах болящата ме глава.
Вече бях нормална. Изведнъж погледа ми се избистри и видях, че съм в някаква къща. Входната врата беше разбита , явно от мен. Поогледах се и спомените ме накацаха. Аз бях в къщата на малката Сара, тръпки ме побиха. Станах и започнах да разглеждам. Отидох пред банята и онзи ужасен спомен се появи пред очите ми все едно ставаше наистина. Качвах се по стълбите, докосвайки нежно парапета, по-който моето семейство се е хващало. Вървейки право през коридора пред мен имаше отворена врата, това беше килерът. Приближавах се все по -близо и по-близо, дишането ми беше очестено. Накрая застанах пред отворената врата, но там нямаше нищо, само паднали свещи и следи от горене. Дори да нямаше нищо аз знаех, че там беше убита майка ми. Влязох вътре и се приближих към рафта на който седяха свещите и други потребни вещи. Разбутах един два парцала и от дъното на шкафа ме връхлетяха две пеперуди. Кацнаха на ръцете ми и полазиха към дланите ми. Тогава и двете започнаха да потъват под кожата ми. Не усещах болка. Те се скриха в дланите ми и дори да не се виждаше нищо от тях аз знаех, че те са там защото ги усещах. Станалото не ме уплаши защото мен вече нищо не можеше да ме изплаши, защото аз бях самият дявол. Душата ми беше пълна с ярост, че бях сляпа. Бях сляпа, че ми беше даден нов шанс за нормален живот с нови хора, но аз избрах да се върна назад, макар и знаейки, че аз никога няма да видя новото си семейство. Не бих се върнала там защото и те, както приятелите ми щяха да станат жертва на моят гняв.
Излязох на двора и забелязах, че къщата е оградена с полицейска лента , която е била сложена много отдавна и се беше разхлабила веейки се от лекия вятър, който беше излязал. Загледах се в далечината...на около 400метра от мен имаше нова къща, видно пострена скоро. Аз се отпътих на там убеждавайки се да се контролирам. У мен беше останала още капка човештина. Стигнах прага на къщата и затропах.
-Един момент!-Обади се мъжки глас от вътре. Аз свих юмруци.
*Контролирай се , контролирай се, контролирай се!!!* - Повтарях си аз на ум борейки се със злото, което бушуваше в мен. Отвори един мъж на около 40години .
-Здравейте, мога ли да ви помгона?- попита ме той най-учтиво. От отворената врата излезе една сиамска черна котка. Тогава аз подскочих. Мислех си, че нищо не може да ме уплаши , но котките са символ на магията и предпазването от зло. А аз бях злото. Загледах я хищно как минава покрай мен. Исках да я убия, но трябваше да се контролирам.
-Това е Сара- каза човека запознавайки ме с неговата котка.
-Моля?!
-Котката ми ... казва се Сара. Дъщеря ми я кръсти на своят идол Сара Постанио.- Аз, обаче продължавах да го гледам втренечено, а дишането ми стана бързо.
-Та...с какво мога да ви бъда полезен?
-Чудех се...дали можете да ми кажете нещо за съседната къща?
- Не знам нищо , довиждане!!!-Сопна ми се господина и посегна да тръшне вратата под носа ми, но аз реагирах бързо и попречих на игнорирането му, слагайки кръка си на вратата.
- Моля ви!
- Не знам нищо! Моля ви вървте си. - Аз не можех да позволя това, той знаеше нещо. Хванах го за черепа и втренчих дяволският си поглед в очите му, а той изпадна в транс.
-Ще повотря въпроса си отново. Какво знаеш за съседната къща!?
- Купих мястото преди две години. Построих си къщата тук. Преди един месец имаше незаконен лов и полицаите дойдоха. Заловиха ловеца, полицаите бяха в готовност да си тръгват, но аз реших да разпитам за съседната къща. Единият полицай ми каза , че в къщата е живяло щастливо семейство, но сериен убиец бил убил всички. След около два дена минал патрула и забелязал, че входната врата е отворена, мазето също. Влезли и видели убитите хора. Откарали ги в моргата, жена от семейството, която живее в старческият дом Midtown потвърдила самоличността им...но само едно тяло не открили...на малкото момиченце, което е било тяха дъщеря. Има теория, че е избягало.- Този прост човек не ми казваше нищо, което не знам... но ми направи впечатление за старческият дом. Там беше майката на леля, но нещасникът каза, че тя е починала...
След като получих информацията която ме интересуваше аз извих врата му и го заклах на закачалката до вратата. Набелязах котката му и я разкъсах на две. Вътрешностите ѝ се разпръснаха по земята. Захвърлих я и се запътих се към Midtown. Тичах със свръх сила. Стигнах града за полувин час. Минах по тъмната улица на която живееха само мутрите на Шан Белай.
- Момчета! Вижте какво си имаме...курвичка!
-Ела тук, коте.
-Празвиш ли свирки, мацко?!- Аз не им обръщах внимание, игнорирах ги, но те ме заобиколиха.
Започнаха да посягат към мен. Голяма грешка. Аз се превърнах в "злото" и ги колех един по-един.
-Какво си ти !?!
-Аз съм твоят страх!!!- изсъсках ,а дрезгавият ми глас стържеше слухът му. Косата ми се събра и като пипало се намушка в гърлото му. Кичорите ми започнаха да излизат през носа и ушите му... Косата ми разтеше свръх бързо в тялото му докато не го уморих и не я извадих . Откъснах му главата и я захвърлих в гюма, след това отново приех образа на невинната Катерина.
През това време полицията беше във вилата на Розали. Новинарските емисии гръмнаха с заглавия като: " 110 колежани убити, издирва се младо момиче!"
Семейството ми беше в скръб за мен. Майка ми плачеше не спирно, а баща ми не спираше да звъни по телефона. Сестра ми разпитваше свои приятели, но от мен нямаше и следа. Полицаите бяха открили само чантата ми в която имаше мои документи и така са разбрали коя съм, но понеже не бяха изминали 24 часа от изчезването ми, полицаите не можеха да предприемат нищо. Това ми даде предимство полицията да не разпространи мои снимки и хората по пътя да не заподозрат, че аз съм изчезналото момиче.
Стигнах старческият дом. Отидох на рецепцията.
-Извинете, искам да се видя с госпожа Смит. Аманда Смит.
- Нейна роднина ли сте?
-Не. Тоест...да. Да роднина ми е.
- Как се казвате?- При зададеният въпрос се притесних защото госпожа Смит не познаваше Катерина Делворес...
- казвам се...Сара Бендън.
-Добре, сега ще извикам госпожата за да потвърди самоличността ви.
-Госпожо, Смит имате посетител, каза, че е ваш роднина.
-Имам посетител? Аз??? Сигурно е станала грешака, моето семейство отдавна е мъртво.- Служителката беше длъжна обаче да доведе госпожата при мен. Госпожа Смит беше в инвалидна количка.
Аз коленичих за да можем да говорим по-добре. Нямах намерение да я убивам, тя беше единствената жива от семейството на Сара.
- Госпожо Смит, аз съм внучка ви Сара Бендън.
-Не може да бъде! Не може ! Всички умряха в онази нощ...ти
-Аз оцелях, оцелях! Моля ви нека да поговорим.- баба кимна и ръцете ѝ започнаха да треперят. Аз хванах дръжките на количката и започнах да я бутам, а тя ме напътстваше на къде отиваме. Влязохме в стаята ѝ и тя застана до прозореца на който беше наредила много цветя. Била е градинарка, когато е била млада. Цветята ѝ бяха единственото хубаво нещо в живота.
- Как?- попита ме тя.
-Какво как?
-Как оцеля толкова години?
-Бях при приемно семейство. Дойдох при вас защото вие знаете нещо, което аз искам да знам.
-Какво е то дъще?
-Роб Бендън!- Забелязах как физиономията на госпожата се промени за отрицателно време.
-Това име....това име...ми навява лоши спомени!
- А, къде е дъщеря ви? Миранда Бендън...моята леля?
-Тя...Не ми се говори за това...
-Моля ви госпожо...вие сте еднствената ми надежда да озная цялата истината.-Умолявах ѝ се, паднала на колене. Тя преглътна сълзите си и започна да ми разказва черното минало.
-Беше 25февруари 1996година. Миранда ми се обади в 05:00 часа. Чичо ти викаше като побеснял,а тя плачеше и ме умоляваше да дойда и да я спася. Тогава чух толкова силен и пронизващ вик, че сърцето ми все едно спря. Виках ало...ало, но никой не отговаряше...притесних се, но не можех да направя нищо, защото бях в Лондон...бях с вързни ръце. Помислих си, че е семеен скандал и сметнах, че е нормално. На другия ден беше полетът ми След като стъпих на родна земя и се прибрах у дома, вестникарят беше оставил вестникът пред дома ми. Взех го и тъкмо си сложих очилата за да прочета новините на вратата ми се позвъни. Беше полицията, накараха ме да ида с тях. Заведоха ме в моргата и ме помолиха да бъда честна и да запазя самообладание. Имаше четири трупа. На майка ти, баща ти, брат ти и...леля ти, която бяха намерили после. Не можах да го приема. Припаднах. Този човек беше убил дъщеря ми. Полицаите се погрижиха за мен и ме заведоха до дома ми. Аз седнах на дивана ми съсипана. Да видиш дъщеря си и близките си хора...мъртви. Само аз си знам какво изживяваидях тогава. Весникът, който захвърлих беше на маста срещу мен и на първа страница пишеше:"Сериен убиец на свобода, убил семейството си. Издирва се малко момиченце"...реших, че си загинала, но не. Слава богу ,бог е бил милостив с теб дъще.- разказа ми тя и сълзите и рукнаха като порой. Макар и да загубих сърцето си изпитвах съчувствие към тази жена защото с нея мразим един и същи човек.
-Госпожо...аз не знам какво да кажа...аз...
-Пазя вестникът...във второто шкафче е. -Аз отидох и го взех. Имаше снимка на Сара. Тогава изпитах двойно по-силен гняв.
-Бабо Аманда, ако знаеш нещо за убиецът на семейството ни, моля те кажи ми!
-Не се забърквай в неприятности момиче...не се връщай на зад!
-Моля ви!
- За последно ми казаха, че е в щата Орегон-Роузбърг сити.
-Много ви благодаря госпожо Смит !-Благодарих ѝ...помятах ѝ за довиждне и излязох.
-Бог да е с теб!- въздъхна тя.
Стана нощ ...скоро щяха да се минат 24 часа и аз се скрих в една изоставена къща...гледах луната и взех най-важното решение в живота си, да отстрана човешкото в себе си. Започнах да гледам луната и да се концентрирам върху себе си. Започнах да се трансформирам , така както върколаците се трансформират на пълнолуние. Аз ставах дявола. Аз бях дявола.