Пърси Джаксън

Смъртта е близо

Нявсякъде имаше битки. Някои се биеха с мечове, други със стрели, а трети с вода. Всеку правеше това, в което е добър. Това, което са му дали боговете. Тогава Сабрина осъзна, че те не са чак толкова лоши родители. Правеха всичко по силите си. Как се очаква да могат да се грижат за децата си и за всички останали задължения едновременно? Например Посейдон. Та, той трябва да мисли за целият Световен океан! Това не е никак лесно. Колко ли неща са видяли боговете? Колко ли мъка са изпитали? Изведнъж някакъв глас откъсна Сабрина от мислите ѝ:
-Не бива да съжаляваш боговете.-рече той. Това беше гласът на Пърси. Щом Сабрина се обърна, тя видя брат си загледан в нея.-Не се разконцентрирай!
-Няма.-рече си тя.
Сабрина се огледа. Войната беше доста оспорвана. Чудовищата на Уран бяха много повече от противниците им.
-Сабрина мисли!-каза си дъщерята на Афродита.-Ами ако... Трябва да пробвам.
Изведнъж тя спря да хвърля водни топки и остави чудовищата да се приближат. Какво правеше? Нямаше как да успее. Заради нея всички щяха да загинат. Но това е. Тя трябва да използва не само силите на Посейдон, но и тези на Афродита.
Когато чудовищата се приближиха достатъчно, тя каза с най-милия си глас:
-Не ни нападайте.
Чудовищата се поколебаха и се спряха.
Щом може това значи и...
Сабрина запрати въздушна целувка на враговете. Те се замаяха и се обърнаха в обратната посока. Започнаха да бият другите чудовища.
-Сабрина... Как успя?-извика Пърси.
-Не знам-усмихна се дъщерята на Афродита.
След това просто нямаше спирачки. Тя хвърляше водни кълба на всякъде, говореше мило и пращаше въздушни целувки. Трябваше да успеят. Просто се налагаше. Силите ѝ бяха на краен предел... Започна да вижда замъглено... Навсякъде около нея се появиха огромни водни балони с формата на сърца. Те поглъщаха чудовищата като трохички. Това сигурно не беше най-странният начин на биене с чудовища в света, но вършеше перфектна работа. Изведнъж усети огромна болка в гърба си.
Дъщерята на Посейдон падна на земята и последното, което видя беше Пърси, надвесил се над нея. Той викаше името на сестра си, но тя все повече затваряше своите очи....

Пърси:
Когато видях Сабрина да пада, веднага отидох да видя какво ѝ е. Беше пронизана. Разплаках се. Битката около мен продължаваше и знаех, че трябва да помогна на приятелите си, но просто не можех да оставя сестра си... Изведнъж се появи някакво чудовище, но аз нямаше как да го спра. Бях изпуснал меча си, а той още не беше в джоба ми. Тогава се появи Анабет. Тя моментално уби врага със своя нож. Анабет ме погледна, после Сабрина и се сълзите й потекоха. Тя се опита да ги прикрие, но не успя. Каква гледка... Двама тинейджъри се прегрущат и плачат, а около тях се вихри война. Не можех да оставя смъртта на Сабрина да е била напразна... Трябваше да успеем. С Анабет бяхме постигнали толкова работи заедно... Можехме да победим пак. Познавахме се отлично. Предсказвахме всеки ход на другия.
Когато пуснах Анабет, тя знаеше какъв е следващият ни ход. Мечът ми се беше появил. Трябваше да успеем.

Това е 13 глава. От много отдавна не съм писала, но мисля пак да почна. Надявам се, че истриите ми ви харесват и ще стигнем заедно до края. Той е близо и мисля, че всички са разбрали... Благодаря ви за всичко!