Пърси Джаксън

Има светлина в тунела

Брадли

-Прекалено много са!-викна Сара. 
-Няма да можем да ги одържим още дълго-рече Матео, сражавайки се с някакво двуглаво същество.
-Брадли, внимавай!-рече Сара.
Едната глава и избълва огън към Брадли, но той успя да се измъкне на косъм. Тогава се сети за всичко:знаеше какво прави гривната му и защо имаше десет топчета. "Преди края...". Ами да! Всичко се връзваше. Те трябваше да се докажат.
Брадли се отдръпна, колкото беше възможно, от битката и извади едното топче от гривната си. Хвърли го на земята и каза:
-Като син на Марс и Артемида, аз, Брадли-Стивън Пери, ще използвам гривната на Кримала. Желанието ми е ваички врагове да станат по-слаби, а ние-по-силни. В замяна на това давам част от душата си.
Мигновено всички врагове станаха по-слаби. Полубоговете надделяваха. Брадли се чувстваше доволен от себе си, но и някак по-празен. Нямаше повече време за мислене, защото някакъв грифон го нападна. Брадли отвърна на удара с думите:
-Внимавай с кого се забъркваш!

Гледната точка на Пърси.

Сълзите още се стичаха по бузите ми. Не можех да повярвам, че Сабрина е мъртва. Биех се, както никога до сега. Трябваше да отмъстя. Двамата с Анабет трябваше.
По едно време усетих, че враговете ни стават все по слаби.
Това беше краят. Не беше останало нито едно чудовище, а Небето беше заспало. Усетих нещо. Прилив на енергия. Обърнах се и затърсих тялото на Сабрина с поглед сред всичките изчезващи трупове. Не беше там където я оставихме. Разплаках се още по-силно. Не можеше да е истина... Просто не беше възможно. Анабет ме прегърна. Опитваше се да бъде силна, но не ѝ се получаваше. Имах чувството, че Сабрина е още жива... Сякаш още беше до мен и се смееше с онзи прекрасен глас.
-Пърси... Анабет...-чух да казва накой.
Сега ми се причуваше и гласа ѝ. Ужас... Сигурно никога нямаше да спре болката.
Изведнъж Анабет се отдръпна от мен и побягна. Обърнах се. Зад мен беше не друг, а моята сестра! Изтичах до нея и я прегърнах с всички сили. Тя беше мръсна, с разрошена коса и с дрехи попити с кръв, но беше жива!
-Но как?-запитах в бързината аз. Нямах други думи. Това беше най-щастиливият ми момент в живота.
-Дълга история.-рече щастливо Сабрина.-Моля те, сега просто да отидем до болницата, че всичко ме боли.