Two Brothers And One Girl

001 ( 1430 words )

Умолявах да не го прави. Даже му падах на колене. Знаех, че не правилното решение от негова страна. Опитах се да го спра. Дори се разплаках... Но след всичко това, той просто не ми обърна внимание и влезна да се облича. Заключи стаята. Явно не искаше да понесе още досаждане от моя страна. Клекнах до вратата и единственото което ми остана бе да плача, молейки се да си промени решението, защото наистина не си заслужаваше. Умолявах го през дървената врата, която ни държеше разделени. Макар и за кратко. Но той отново игнорираше сълзите ми. Личеше си, че сърцето му страда, заради това. Очите му бяха изпълнени с гняв, болка и тъга. Съжалявам, че си отворих шибаната уста и го накарах да полудее. Обвинявах се постоянно, докато мислите ми не бяха прекъснати от скърцащата отваряща се врата. Джимин излезна. Беше облечен съвсем мрачно. Единственото което се виждаше беше неговото изпълнено с гняв и ярост лице. Все още не мога да спра да се обвинявам. Защо по дяволите трябваше да излизам навън без него?! Защо? Чувствам се ужасно. Най-вече защото не мога да спра Джимин. Отново спрях да мисля за каквото и да е, докато гледах Джимин как ме подминаваше без да си засечем погледите. Не издържах. Хванах го за китката, докато все още седях на земята. И мамка му! Дори и от мисли съвсем забравих, че все още седя на студения под.
- Моля те, Чим-Чим! Не го прави. - прошепнах аз и се изправих. - Просто те се опасни. Не искам да ти се случи нищо. Станалото станало. Послушай ме! - настоявах аз със сълзите, които излизаха постоянно от очите ми. Отдръпна грубо ръката си от мен и отиде до обувалника, за да се обуе. Заболя ме много. Заболя ме, че се дръпна така грубо от мен. Заболя ме тишината, която получих от негова страна. Но най-вече ме заболя това, че изобщо не поиска да ме погледне. Дори и за кратко. Сигурно не смее да ме погледне, защото в очите му изглеждам жалка. Сигурно и той обвинява мен за случилото се. Но не ми е проблем, защото аз наистина бях виновна. Отидох до него и клекнах, докато си оправяше обувките и го хванах за ръката отново.
- Джимине! Защо го правиш? Защо не искаш да ме погледеш. Дори не смееш да ми проговориш... Моля те, оппа! - започнах да плача с глас. - Знам, че за всичко съм виновна аз! Ако не бях излизала онази вечер, сега нямаше да си позволиш да бъдеш толкова гневен или мрачен! Моля те, Чим-Чим! - бутнах го до стената и почнах да го удрям по гърдите, виейки с глас и сълзите ми една след друга се стичаха по лицето ми. Джими просто не знаеше какво да направи или явно искаше да ме остави да го удрям, докато не се ядоса още повече. Докато се осъзная какво правя, Чим-Чим ме беше хванал за китките и ме стискаше толкова силно сякаш искаше да ме накара да страдам точно както той сега. Погледнах към него и видях, че той също ме гледаше. Гледаше ме с тези негови прекрасни кафяви коси, сияещи от тази лунна светлина. Беше толкова хубаво, че в такъв момент той ме гледа така. Макар и злобно, се почувствах добре. Чим-Чим ме дръпна в себе си и ме притисна до гърдите си толкова силно, че чак се чу как части от мен пукат. Облегна си главичката на рамото ми и настръхнах, когато ми проговори..
- Обичам те и ти го знаеш! Искам да накарам Донгхе да си плати, за дето омърси тялото ти с негова ДНК! Ще го накарам да страда както в момента страдаме аз и ти! - стисна ме още по-силно и отново нещо в мен издаде този дразнещ пукащ звук.. Леко изписках, а той се устеи и ме пусна.
- Обещавам ти, Лили! Донгхе и приятелите му ще си платят. Независимо дали искаш или не! - усмихна ми се и той ме изправи заедно с него. Аз го погледнах и не знам.. Просто кимнах и си избърсах сълзите, усмихвайки му се.
- Ще се сърнеш, нали?
- Естествено, че ще се върна. Твърде голям егоист съм, за да те оставя да ме замениш за друг. - засмя се и отвори външната врата..
Преди да излезне навън, аз отидох до него и го целунах по устните. Затворих очите си и се наслаждавах на целувката, защото нещо в мен все имаше това лошо предчувствие, че нещо лошо ще се случи.
- Моля те, оппа.. Не ме оставяй... - преплетох си пръстите с неговите и се натъжих, гледайки го как бавно се отдалечава от мен.
Ръцете ни се откъснаха една от друга и отново заплаках. Тази вечер беше пълна със сълзи.. Знам ли? Частицата от мен казва, че и всяка една от тук нататък ще бъде такава. Чим-Чим се качи в черния джип и тръгна, за да търси мъст. Аз влезнах вътре.. Бях все още в несъзнание и не знаех какво се случва. Чудех се дали да се обадя в полицията, за да предопредя какво ще стане. Но, не... Нямаше да има смисъл, ако се разкарват напразно. Отидох в кухнята и седнах на един от столовете. Постоянно наблюдавах часа. Притеснявах се. Чудех се дали да се обаждам на полицията. Но нещо в мен ме караше да не го правя. Не знам защо.. Както и да е. Отново се върнах към часовника. Вече беше 23:45 Джимин го нямаше вече два часа. Не издържах вече. Грабнах телефона от масата и набрах 911, но преди да вдигнат на вратата се звънна. Най-сетне! Затворих телефона и го оставих на масата. Изтичах до вратата и я отворих. Не очаквах точно такава гледка. Пред мен седяха двама добре изглеждащи полицаи, но физиономията ѝм беше притеснителна.
- Добър вечер.. Ккакво желаете? - попитах ги с разтреперения ми глас, а те се спогледаха и след минута мълчание единият ми каза, че трябва да ме заведът в болницата, за да разпозная един човек. Очите ми се насълзиха и аз кимнах. Обух си обувките без да си взимам телефона. Не се притеснявах за парите, защото те бяха в якето, което наметнах преди малко. Качих се в полицейската кола. След около 20 минути вече бяхме в градската болница на Сеул. Можехме да стигнем и по-бързо, но Джимин винаги обичаше да живеем далеч от града на осамотено място. Където и да отидем, той избираше осамотени места.. За него и мен.. Само двамата.
Отръснах се от мисли, когато полицейската кола паркира пред градската болница и аз веднага слезнах от колата. Изтичах да вътре и на рецепцията попитах за Парк Джимин. Тя каза, че такова име няма регистрирано, но също така каза, че преди час са докарали някакво момче с прободни рани по тялото и е в операционата.
- Бихте ли ми казали коя стая го оперират?
- Стая 937. На трети етаж в дъното!
Не ѝ казах нищо и веднага отидох на асансьора. Изчаках го да стигне до първи етаж и се качих, натискайки трети етаж. Асансьора се движеше бавно, но пък музиката си я биваше. Постоянно тропах нервно с крак, докато едно момче не ми се развика.
- Ще престанеш ли най-сетне?
Секнах се. Умрях от срам и спрях. Не можех да видя кой ми се развика, защото щеше да бъде неловко. Стигнах на трети етаж и излезнах, а момчето остана вътре.
Преди вратата да се затвори напълно се обърнах към него и успях да го видя. Руса коса, високо стегнато тяло. Физиономията му беше гневна. Също така успях да видя погледа му, с които ме гледаше така гневно и ядосано.
- Ех, че идиот! Колко грубо ми се развика! - изтърсих погледа си от него и отидох към стаята, където оперираха любовта на живота ми Парк Джимин.
Лекарката отвън ми каза да изчакам, защото все още не бяха готови. Кимнах и седнах притеснено на пeйката срещy операционната стая. Чаках дълго време и тогава излезна една от сестрите и ми каза, че в момента спи, но може да го видя. Изправих се набързо и влезнах в стаята където лежеше Парк Джимин.
- Оппа! - заплаках и изтичах до леглото при него. Хванах му ръката и почнах да роня сълзите си над него.
- Оппа! Казах ти да не ходиш. Виж се сега! Лежиш безпомощно на това легло, вместо сега да си се гушкаме в леглото и да си приказваме мили думички. Много си ло.. - думите ми бяха прекъснати от един висок, русокос младеж. Не беше кой и да е, а момчето, което ми се развика с асансьора. Избърсах сълзите си и го попитах:
- Какво правиш тук? Или по точно кой си ти?
- И аз щях да те попитам същото. - засмя се иронично и ме погледна.
- Аз съм негова годеница! А сега ти ми отговори!

Момчето я погледна шеговито.
- Аз съм....

Следва продължение. ^^