Pretty When You Cry

Chapter 1

''Come on baby

This ain't the last time that I'll see your face

Come on baby

You said you'd find someone to take my place''

Отпивах поредната глътка от откраднатия преди няколко часа скоч. Не се притеснявах за това дали полицията щеше да ме търси, защото имах своите начини да получавам всичко, което поискам. Например днес се възползвах от хлътналия до уши по мен продавач - Саймън, който беше с четири години по-голям от мен и винаги, когато прекрачвах прага на денонощното магазинче, в което работеше, той не откъсваше очи от мен и се прехласваше по добре оформеното ми тяло. С няколко сладки реплики от моя страна, колкото да го разсея, успявах да взема каквото си пожелаех.

Изведнъж телефонът ми звънна. Извадих го от джоба на дънките си и погледнах дисплея. Беше майка ми. Вдигнах й и доближих слушалката до ухото си.

-Евърли, къде си?! Погледна ли колко пъти съм те търсила?! Изобщо ли не ти пука за нас с бащата ти! Притесняваме се за теб! - гласът й граничеше с истерията, но не ми пукаше. Единственото, за което ме бе грижа, бе единствено почти преполовения скоч, както и джойнта, който ми предстоеше да запаля.

- Не ми викай - отвърнах заваляно. Не знаех как изобщо свързвам думите в свестни изречения, след като главата ми се виеше ужасно много.

- Пияна ли си? Какво ти става, Ев?! Какво се случи с теб?! Отново ли избираш лесния начин?! Няма ли никаква воля за живот в теб?! - тя вече хлипаше, а аз нямах търпение да ме остави намира.

- Нищо ми няма - отговорих и побързах да затворя. С доста усилия успях да стана и да се задържа на краката си. Щях да се прибера вкъщи. И както винаги правех - щях да се заключа в стаята си и да запаля поредната цигара. Защо родителите ми просто не можеха да ме приемат такава, каквато съм?! Нима е толкова трудно да ми позволят да бъда едно различно от останалите 16-годишно момиче.

***

Опитвах се да налучкам шибаната ключалка, но зрението ми беше ужасно размазано. Всичко около мен се въртеше, а и ме напушваше на смях. Това се държеше на джойнта, който бях изпушила по пътя за вкъщи.

Опитите ми бяха прекратени от отварянето на вратата. Пред мен стоеше разочарования поглед на баща ми.

- Евърли, трябва да поговорим. - Отвърна тихо той.

- За какво? - попитах, докато изритвах проклетите обувки от краката си.