Another Life || Book 1 ||

Chapter 28

Бях готов да поговоря с нея. Днес имахме среща. В крайна сметка трябваше да решим как ще продължим за напред. Не мога да оставя така всичко това. Облякох дънки, риза и кожено яке. Оправих косата си и си сложих от скъпия си марков парфюм. Погледнах се последно в огледалото и излязох. Взех ключовете за Range Rover-а си. Запалих двигателя и потеглих. Скоро бях пред тях. Тя чакаше отвън. Направих ѝ знак направо да се качва. Щом се качи ме целуна по бузата и аз ѝ отвърнах. Щом направи това нещо отвътре започна да ме човърка отвътре. Сякаш ме размекна.

- Е, за какво искаше да говорим?

- Не тук. Първо ще отидем някъде на спокойствие.

- Добре.-вдигна раменете си и се съгласи.

Щом я погледнах в очите нещо в мен трепна. Почувствах се гузен, съвестта ми се обади. Знаех, че я лъжа и отвътре сякаш се разяждах. Аз съм голям кретен. Не биваше да го правя. Но вече е твърде късно да се само съжалявам. И без това ще ми е бясна, по-добре да се разделим, за да не страда повече ако разбере когато все още сме заедно. Реших да отидем на брега да се поразходим и да говорим там. Скоро пристигнахме и аз паркирах на един паркинг наблизо до брега. Тогава слязохме и започнахме да се разхождаме. Нямах смелост да започна. Загледах я как се движи като волна птичка, толкова свободна и чиста. Вятърът леко развяваше косите ѝ. Беше толкова красива. Като я гледах не можех да откъсна очи от нея и забравих за всичко. Докато тя не се обърна и не ми показа изящната си усмивка и нежното си лице. В този миг затаих дъх. Просто не мога да го опиша. То не може да се опише...

- Е?-изведнъж проговори и ме извади от дълбоките ми мисли.

- Какво е?-знаех прекрасно за какво става дума, но се направих на ударен.

- За какво искаше да говорим?

- А, това ли. Ами... аз ъм исках... исках да говорим за нас.-едва успях да оформя изречение.

- Добре. Какво например?-видях, че се напрегна. Тъмните ѝ очи ме погледнаха с тъга.

- Ами... ние... ние... връзката ни върви добре и мисля за напред да става още по-добре.-излъгах, разбира се.

Не знам какво ми стана, но сякаш като я видях направо замлъкнах. Загубих ума и дума. Не биваше да я лъжа и да ѝ причинявам всичко това. Тя не го заслужава. Знам какво е преживяла, а това сега сигурно ще я разбие. Аз съм нещастник. Как можах да ѝ го причиня?! В момента ми идва да крещя, да събарям и да се самообвинявам. Но в действителност стоях и я гледах. Нищо повече. Разхождахме се и видях човек, който продаваше балони. Хрумна ми нещо.