Седма глава

59 4 5
                                    

Настояще

-Свърших си работата и...
-И! Какво стана после?
-Ерииик! Ако не спреш да ме прекъсваш на всяка втора дума, няма да ти разкажа нищо повече!
-Извинявай-той сведе глава обаче видях, че леко се усмихна-Ще продължиш ли?
-Не!-отсякох.
-Но...
-Но... Няма никакво "но". Аз ти казах нещо. Но... -засмях се-тъй като си ми приятел утре пак ще продължа. А сега заспивай. Хайде!
Момченцето легна и постави главата си върху бедрата ми. Започнах да го галя по косата. След минута чух спокойния му дъх. Бавно и леко преместих главата му на една възглавница, а след това го завих. След малко се качих на палубата.
Да, бях на кораб в морето и то вече 32 дена, но ми се струваха като години.
Насочих се към руля, който беше управляван от младо момче с година по-голямо от мен. Казваше се Никълъс.
-Ник! Защо си тук? Не трябваше ли да е Матюс?
-Да, той трябваше да е на смяна, но... Реши да празнува някакъв празник и... Знаеш го. След първото шише следва второ и трето. Сега спи затова аз реших да заема за тази вечер мястото му. А ти какво, не може да заспиш ли?
-Ох нещо не ме свърта на едно място.
Приближих се до перилата. Опитвах се да осмисля какво става. Все пак как толкова бързо станах от момиче на града до обучаващ се пират старжант.
За пореден път избягах. Скрих се. Трябваше да осмисля някой неща.
Истината е, че момчето, което така наречената ми майка прати на Земята, ми е инжектитало отрова. От нея получавах видения, чувах гласове. Така веднъж видях бъдещето си:
Седях върху останките на една порутена сграда. Наоколо горяха пламъци,а пред мен лежеше трупа на Леон. Аз щях да убия брат си! Не можех да го позволя затова си тръгнах.

Разсеях се от мислите си,защото чух стъпките на Ник. Можеше да си позволи да остави кораба неоправляван за пет минути. Той сложи ръката си на рамото ми, при което се стреснах и се обърнах рязко. Изведнъж срещнах последа му, а като го последнех в очите не можех да отделя поглед. За първи път бях видяла такова момче. Очите му и косата му бяха сребристи, а когато попаднеха под лунна светлина, както сега, сиаеха като звезда от сребро. Не можех да спра да го гледам. Той сякаш ме пренасяше в друг свят изпълнен с красота и хармония. Нещо в това момче ме привличаше, караше ме да се чувствам слаба, а това не ми допадаше.
-За какво мислиш чак толкова?
-За нищо.
-Аха! И затова се стресна. -погледна ме с насмешка.
-Не се стреснах-усмихнах се-простооо... Ами чух стъпките ти така, че не ме изненада.
-Но все пак те стреснах-ааааа това момче ме подлудяваше-За какво мислиш?
-Хайде бе поемай си руля, стига разпити.
Избутах го, но той ме хвана за ръката и ме завъртя. След секунда се оказа, че ме е вдигнал на ръце.
-Пусни ме Ник-ами не помогна много.
Въпреки че го казах, не исках да ме пуска. Вдигнах глава към него и пак стещнах погледа му...

Силата в менWhere stories live. Discover now