Щастлив ли си сега? 💫

Не трябваше да става така.

<Бен>
-Е...по-щастлив ли си сега?
Мълчанието бе единствения отговор. Тишината се промъкваше в разговорите на Ленси и Бен все по-често.
Въздишка, болезнена въздишка, опитваща се да забави сълзите.
-А-аз съжалявам...-каза тихо Бен. Той не беше от хората, които се извиняваха лесно, обикновено му отнемаше време или изцяло пропускаше тази част. Но нещата през, които премина последните месеци определено го промениха.
-И аз съжалявам, трябваше да бъда там, да ти попре-
-НЕ-прекъсна я Бен и сълзите бавно се прокараха по бузите му.
Беше сив априлски ден, тъгата сякаш пропила се в леката мъгла, обгръщаше всичко живо.
-Не трябваше да-да става така... Не ис-ках..-буцата застанала на гърлото му не позволяваше разговорът да продължи.
Ленси го прегърна, надеждата не я беше напуснала, винаги успяваше да го накара да се усмихне.
Не и е този път, нищо освен едни други ръце, не тези на Ленси, биха спрели сълзите. Само една друга прегръдка щеше да успокои Бен, да премахне буцта на гърлото му с лекота. Но уви..
Само по погледа му Ленси разбра, че опита и е неуспешен.
-Хайде, успокой се. Нека просто го извикам..
-Не, не искам..-лъжа, след която последва и втора-сигурно и той не иска..
-Стига, нека поне те изпратя.
-Ще се прибера сам.-изправи се рязко Бен и погледна Ленси.
Тя знаеше, че самота или ще му помогне, или ще го довърши.
-Пиши ми щом си у вас-каза тя, макар че знаеше,че той няма да се прибере-..обичам те.-усмихна се леко.
Бен отвърна с благодарен поглед и вдигна качулката си.
Сякаш всичко протече на забавен кадър, мъглата го превърна в черно петно.. Лесни стоеше и гледаше как той бавно се отдалечаваше, а на нея изобщо не и се искаше да го оставя сам.