-Е,ще ми кажете ли най-накрая какво става?-Г-Джон стоеше седнал на едното от двете кресла разположени срещу дивана,на който бяха седнали Те и Куки,а съпругата му г-жа Джон беше до него на другото кресло.
Всички стояха в пълно мълчание.Не защото нямаха какво да кажат,а защото не искаха.Или поне двете по-млади момчета.Не искаха да казват нищо,защото ако го направеха то това значи,че отново ще бъдат разделени.Г-жа Джон ,от своя страна,единствено стоеше мирно и се усмихваше все така ехидно и очакваща скоро някой да каже нещо.Така и не стана де
-Нека аз започна-размърда се малко г-жа Джон и погледна приятеля на сина си-нашето момче най-накрая си е намерило приятел-посочи Те (пълна шитня става,усещам)
-Но това е чудесно-въкликна най-възрастният в стаята
-Не, мили....
-Майко, може ли аз- реши се накрая младият Джон да сподели на баща си. Сметна, че така ще да е най-добре. Искаше сам да понесе всичко и си каза „Пък каквото ще да става”.
Не ми се пише, съжалявам (напротив)
Таааа, написах съвсем малко от тази глава, която всъщност почнах преди почти година хд. Заебах си книгата. Сега обаче обмислям да продължа, йей.
Но първо смятам да редактирам цялата история, правопис, пунктуационни грешки, имената на участващите хд всичко.
Надявам се и аз това да не е поредното ми не спазено обещание за завръщане, разбира се, което няма да стане скоро ;ддд
И АРЕ ВОТВАЙТЕ МАЛКО, ЧЕ ОТ ТРЕТО МЯСТО ОТИДОХ НА ЧЕТИРИСТОТИН И НЕ ЗНАМ СИ КОЕ (Обич, всичко е от обич ❤)
