The fate that gathered us [СПРЯНА]

<2>

-Познаваме ли се от преди, Мао?

-Какво? Защо?

-Влияеш ми някак...Странно е. Имам странно чувство за теб, което ми е познато.

-Ам..Не те разбирам, Джин.

-Остави. Сигурно съм сбъркал.

"Сигурна съм, че не си, но не мога да ти кажа..."

-Не ми каза на къде да карам.-засмя се.

-О! Да наистина. Момент.

Погледнах последното съобщение от Те О, където пишеше адресът.
Казах го на Джин и той продължи на там.

-Всъщност съм дошла на гости на приятеля си. Скоро щях да се прибера в Япония, но той е настоятелен и реших да остана малко.-споделих.

-За Юн Те О ли говориш?

-Да.

-Наистина сте близки.

-От гимназията се познаваме.

-Ти на 23 ли си?

-Как позна?

-Не знам..

-Те О да не ти е казал? Има голяма уста за тези неща.-усмихнах се.

-Не е. Всъщност...Не знам как бях толкова сигурен за годините ти.

-Може би си личи, че вече не съм в гимназията.

-Не е това! Повярвай ми!

-Добре.

-Стигнахме.

Спряхме пред двуетажната къща на Те О, където сега живеехме той, аз, Бо Ра и Те Йонг.

Слязох от колата и поканих Джин вътре. Все пак до преди малко и аз бях у тях.

-Прибрах се!-извиках и скоро всички слязоха долу.

-Джин!-усмихна се Те О.

-Здравей!

-Аз съм Бо Ра!-намигна му приятелката ми.-Свободна съм да знаеш.

-Хаа..Не й обръщай внимание. Странна е! Аз съм Те Йонг!-подаде му ръка.

-За вас съм Джин.

-А иначе?

-Ким Сокджин на вашите услуги.-усмихна се, последван от смеха на останалите.

-Яя! За мен няма ли поздрав??-намръщих се, защото ме игнорираха.

Чарът на Джин явно ги е заслепил..
Но да не ме виждат! Прекалено е!

-Остани малко.-покани го Бо Ра, игнорирайки ме напълно.

-Не искам да се натрапвам, а и годеницата ми е сама.