Don't Forget Me [J.JK+P.JM]

|Prologue|

*Джимин*
Отново едно и също както всеки един ден. Събуждам се с нежелание и проклинам факта, че съм в университет. Извършвам сутрешната си рутина, отново все със същото нежелание. Понятието "закуска" за мен не съществува. Винаги я пропускам и преминавам направо на обяда, който си вземам след като ми свършат лекциите.
Вървя към университета с поглед, забит в земята. Не съм много по осъществяване на очен контакт с хора. Като цяло не ми допада особено факта, че трябва да се сблъсквам с толкова много хора и да си говоря с тях. Усещам как с тази социофобия накрая ще си остана сам-самичък, и че единственият ми спътник ще бъде някаква котка, която ще охранвам повече и от себе си. Понякога се отчайвам от себе си...
Пристигам в университета. Усещам хилядите погледи, които пробиват дупки из цялото ми тяло. Чувам какви ли не неща по мой адрес. Там аз съм нещо като шута на университета, обект за подигравки. Винаги е било така, дори и през времето ми в гимназията. И заради това съм свикнал с тормоза, който ми се налага при всеки удобен момент, когато сгафя.
С мъка издържам всичките тези лекции, в които докато преподавателят не гледа, всички ме целят с всевъзможни глупости и подхвърлят по някоя и друга лоша дума или слух за мен.
Подготвям се предварително няколко минути преди края на последната лекция, за да мога да излетя със скоростта на светлината, и за да мога да се разкарам от потискащата ме атмосфера. Лекцията свършва, но няма да са те, ако не се наговорят да ме изложат, като ме спънат "без да искат". Но аз просто игнорирам, изправям се и продължавам. Просто съм свикнал...
Вземам си токбоки и веднага отпрашвам към любимото ми място от града...плажа. По това време по принцип той е безлюден. Надявах се и този път да е така. За да мога да се наслаждавам сам на красотата на природата, докато задълбочено мисля върху миналото, настоящето и бъдещето..."Къде сбърках?", "Защо ми се подиграват?", "Докога ще продължава това?". Обичайните въпроси. Но отговорът никога не идва. Опитвам да разбера, но е непосилно за мен. Затова единственото, което се случва накрая, е да се моля...да се моля да спрат да ми обръщат внимание. Да се правят, че ме няма. Че съм невидим. Не искам внимание, и то точно такова. Искам просто да си живея, без някой да ми се меси или да се опитва да ме съсипе. Но явно искам прекалено много...
Надеждата ми за поредното ми усамотяване тотално се изпарява, когато погледът ми попада на момче, което не бях виждал никога преди. Започвам да го оглеждам обстойно. Тъмнокестенява коса, обеци на ушите. Носи обикновена бяла тениска, сини накъсани на места дънки и Timberland. До него е разположен фотоапарат "Canon", а в ръцете си държи скицник.
Мразя покрай мен да има хора, но не искам да нарушавам плана си за деня, заради това пристъпвам бавно по пясъка и сядам на известно разстояние от момчето, надявайки се да не ме заговори. Сякаш чул мислите ми, той не го прави. Единственото, което прави, е да се взира в пространството, с многозначителна усмивка на устните си...Благодаря ти!

×××××××××××××××××××××
Здр мдр, пийпъл! Отново съм аз...ама разбира се 😂 Този път ще ви тровя живота с Джикук фик...исках да направя фик за тях, защото са толкова goals, нз мз :') Ще се радвам да оставите мнение в коментарите, за да знам дали си заслужава да продължавам фика или не ^°^  💙