Don't Forget Me [J.JK+P.JM]

|Chapter 10|

*Джимин*
Искам да викам. Искам да кажа, че нищо не е наред. Искам да кажа толкова много неща. Но знам, че никого не го интересува как се чувствам аз. Винаги е било така. И винаги така ще си остане.
Отивам на гроба на брат си. Заставам пред надгробната плоча. Усмихвам се. Искам да плача. Смея се. Започвам да се пречупвам.
-Всичко е наред, братле. "Нищо не е наред". Справям се добре. "Боли прекалено много". Успявам да понасям нещата, които ми се случват. "Всеки ден си изплаквам очите и се сривам психически...и физически". Само ако и ти беше тук с мен. "Върни се, моля те". Липсваш ми. "Искам да умра, за да сме заедно отново и това мъчение да приключи". Опитвам се да не се пречупвам. "Въпреки че вече определено съм се пречупил". Обичам те. "Но мразя себе си". Аз съм ужасен брат. "Моля те, прости ми". А ти как я караш? "Дано да се справяш по-добре от мен".
Толкова много неща, които искам да кажа, но остават неизказани. Може би така е по-добре. Нали?
Сълзи започват да се стичат по бузите ми. Но продължавам да повтарям, че съм добре. Въпреки че това изобщо не е истината. Боли ме. Искам да умра. Искам да се отърва от всичко и всички. Не искам да бъда шутът на университета. Омръзна ми. "Джихьон, моля те, вземи ме с мен". Не го казвам, но се моля той да разбере.
Притискам колене към гърдите си и забивам глава в тях, започвайки да плача тихо. Няма никого наоколо. "Мога да се покажа какъв слабак съм". Но изглежда съм грешал.
Усещам чифт ръце да се обвиват около кръста ми. Притиснат съм към нечие тяло. Не искам да вдигам поглед. Знам кой е. За втори път се показвам толкова уязвим пред него. А дори не го познавам. Но може би ми се иска...
-Не се предавай...сигурен съм, че брат ти не би искал това.- каза момчето и започна да си играе с косата ми. Приятно е. "Не ме оставяй, моля те".
-Така и не р-разбрах...как с-се казваш...-промърморвам аз, все още забил глава в коленете ми. Няма нищо лошо да знам името на човека, който винаги успява да ми вдъхне надежда, че всичко ще е наред. Няма нищо лошо да знам името на човека, който винаги ме спасява. Името на моето спасение...
-Аз съм Чон Чонгкук.- отвръща момчето и дори и да не го виждам, мога да усетя как се усмихва.
-Б-благодаря ти, Чон Чонгкук.- отвръщам тихо аз и се сгушвам в гръдния му кош, мокрейки блузата му със сълзи. Но в момента това ми е най-малкият проблем. Просто ми трябва прегръдка...неговата прегръдка. Неговата топлина. Неговите успокояващи думи. Неговото присъствие. "Благодаря ти, че се появи в живота ми, Чон Чонгкук".
-За теб винаги, Джимини.- не помня да съм му казвал името ми някога. Но в момента не ми се мисли за това. Искам просто да си остана така. В неговата прегръдка. Единствените моменти в живота ми, когато се чувствам в безопасност. Когато той е до мен. "По-благодарен не съм се чувствал никога през живота си".