Обещание за живот

1.Отдушникът

Живот на игра, на страх, на изолация от външния свят, на постоянен контрол.Е, така горе-долу може да се опише живота ми.Името ми е Сиена и съм на шестнадесет години.Живея във Вогоня,Италия от както се помня.Градчето е заобиколено от планини и е с население не повече от двадесет и пет хиляди души.И всичките явини.Сигурно нямате представа за какво говоря.Е,ние сме нещо като вещици .Управляваме черите стихии-земя,въздух,огън и вода.С изключение на мен вече всички мои връстници са специализирали по дадена стихия.Освен нас съществуват и ворои-нещо като вампири.Силни са,бързи и безсмъртни(за разлика от нас явините).Всяка година в градчето ни се провеждат игри на арената или acnanas. Нашата цел всяка година е двама  победители да подновят защитната стена на града като така ни предпазват от нахлуването на вороите,но същевременно държат и нас изолирани от външния свят.Звучи добре нали?Е,не съвсем.За да оцелееш на арената трябва да убиеш всички останали двадесет и двама участници на възраст от дванадесет до двадесет и пет.И оцелелите са задължително едно момче и едно момиче,които предварително са се уговорили да играят заедно.Тази година за пети  пореден път ще се моля да не ми кажат името от избраните,защото нямам никакъв шанс.Дори някои от дванадесет годишните вече са специализирали по дадена стихия.А аз все още чакам да се случи „чудото".

-Сиена,време е!-извика майка ми от дневната.

-Идвам мамо.-отвърнах и аз.Тъй като майка ми беше учителка в училище държеше никога ама никога да не закъсняваме.Заради което нямах и приятели в училище.Всички ме мразеха и никой не искаше да разговаря с мен.Признавам си донякъде вината беше в мен.Истината е,че никога не съм се сливала с тълпата винаги бях различна.Пусне ли се музика нямам задръжки и почвам да танцувам и да пея.Смешно ли ми е-смея се.А аз винаги се смея.Е,това не се харесва на връстниците ми.Докато те учат усилено и се упражняват с магията аз свиря на пиано,слушам музика,чета,пея,танцувам-все типични за мен неща.Истината е,че от девети клас насам не уча.Не съм лоша ученичка,имам добри оценки,но благодарение на моя късмет.Предпочитам да се заключа в стаята ми и само да свиря и пея.

-Сиена след училище не ме чакай,ще имам малко работа в учителската стая направо се прибирай.-каза майка ми.А аз само това и чаках.

Когато стигнахме до училище се разделихме по коридора и аз отидох до шкафчето си,за да си взема учебника по История на явините.Докато го търсех в безкрайно разхвърляното ми шкавче чух викове от края на коридора.Виковете бяха на Даниела-мацката на випуска на дванадесети клас.Тя се караше нещо на най-добрия й приятел-Кристиан.Кристиан е най-известното момче не само в училище,но и в целия град.Той е единствения,който е печелил acnanas на петнадесет годишна възраст заедно с Даниела,която е била тогава на седемнадесет.И всички в момента ги боготворят.Всички искат да са им приятели и са готови на всичко само и само да коментират един ден,че Кристиан или Даниела си имат ново гадже.Дали и аз го искам.Е,не точно.Това,което искам е да ги опозная като нормални тийнейджъри-без маски и преструвки,а и не ми допада мисълта,че някакво си момче има самочувствието,че може да има всяко едно момиче.