Babysitter ⚘ * Larry Fanfiction *

⚘ Втора глава ⚘

~ Хари ~

- Как така да бъда детегледач на дъщеря Ви? Та аз съм мъж и нямам понятие как да гледам деца. - седнах срещу мъжът.

- Нищо философско няма в това да гледаш дете. Просто внимаваш да не се нарани или да не умре. - засмя се сам на шегата си,а аз го гледах безизразно. - Та .. Съгласен ли си? - усмивката му изчезна.

- Ъм..не съм сигурен. - въздъхнах.

- Виж,нямам достатъчното време да чакам отговора ти. Оставям ти визитката си и когато решиш ми се обади. Но нямаш цялото време на света. - той се изправи и взе куфарчето си,оставяйки ми визитката си.

Тъкмо,когато тръгна към изхода исках да извикам името му,но не го знаех. Взех визитката и погледнах,след това станах и отидох до него.

- Г-н Томлинсън. - сложих ръка на рамото му,за да се обърне.

- Слушам те. - след като се обърна ме погледна.

- Съгласен съм. Търся работа от седмица и няма нищо,което да си заслужава. Изморен съм и да търся. -усмихнах се леко.

- Страхотно! 17 часа ще се чакаме в кафенето. Довиждане! - стисна ръката ми и излезе.

Цял ден се размотавах из улиците на Лондон. Времето е щипкаво студено и нямаше кой знае къде да отида. Ако си мислите,че нямам никакви приятели тук.. е почти вярно. Избягах,но не съм на улицата. Отседнах при един приятел и когато се стегна,ще си наема квартира. А защо избягах от Америка.. ще ви разкажа някой друг път. Имах спестявания,но не са за дълго. И въпреки това.. минах покрай един ,два ,а може би три магазина за дрехи и си взех топли пуловери. Просто обожавах. Чувствам се страшно комфортно. Взех си също няколко панталона и дънки. Анцузи не нося често,но когато нося е само вкъщи,когато дънките ми не са удобни или просто искам да се почувствам по-свободен. Докато обикалях Лондон,или поне до това.. което успях да стигна пеш. Обичам да ходя пеш,но съм страшен мързел и понякога си вземам такси. В Америка имах кола,но остана там. Някои неща останаха там,може би най-ценните за мен. Та .. исках да кажа,че се загубих,а вече беше 16:26 и не знаех колко далеч съм от онова кафене и как да стигна до там. Вярно,тук съм от две седмици ,но не съм научил всичко. А сега .. се налага да питам хората как да стигна до онова място. Нищо не знаех за него. Не знам как да го опиша,но въпреки това .. успях. Ходех по-бързо от обикновеното,но не исках да изпусна тази работа. Когато стигнах пред кафето влязох и се огледах,намирайки синият костюм от сутринта.

-Здравейте! Съжалявам,че закъснях,но се загубих.-въздъхнах и седнах срещу него,а той свали очилата си и изгаси лаптопа си.

- С пет минути,но не е болка за умиране. И не сядай,тръгваме. - прибра лаптопа и очилата си.

- Къде отиваме? - веднага след като попитах съжалих за малоумния въпрос.

- Как къде? В новото ти работно място. - излязохме от кафенето и се запътих,явно,към колата,която беше като бус.

Спряхме пред огромна къща и слязох.

- Забравих да ти кажа,че съм вдовец от пет месеца. -следвах го до портата.

-Сигурно Ви е много трудно. -прошепнах.

- Стига с това "Ви" ,наричай ме просто Луи. - обърна се към мен и се усмихна,отключвайки вратата и влезе.

Влязох и затворих вратата,стоейки до нея,а той отиде някъде и се върна с дъщеря му.

- Роуз,това е Хари. Детегледача ти. - държеше бебето ,увито в дебело и сладко одеялце.

- Но тя е толкова малка. На колко месеци е? -усмихнах се широко.

- На 5.

- Но .. - Луи ме прекъсна.

- Ела да ти покажа всичко и да ти обясня всичко,което трябва да знаеш за нея. - погледна ме и тръгна към стаята й,а аз ходех след него. Едно не можех да разбера. Защо отбягва темата за жена му? Сигурно,защото му е тежко да говори за това,Харолд. Какъв глупак си.

След дългата разходка ,показвайки ми всичко и обяснявайки ,седнахме в кухнята,а той направи чай.

- Аз ще живея тук. - погледнах го,а той се задави.

- Как така? Не може да останеш тук. - сбръчка веждите си.

- Няма къде да отида. Останах при приятел,но вече ми е неудобно. - свих рамене.

- И си помисли,че можеш да останеш тук?

- Ами да. Хайде де. Няма да се усеща,че съм тук. Ще чистя също. А пък имаш прекалено много стаи. Дай ми най-малката,но да имам подслон. - погледнах го с кучешки очи.

- Оооох,добре. Но ти намалявам от заплатата. -усмихна се широко.

- Това не е честно. Влез в положението на един 21-годишен младеж,когото избяга от дома си и дойде в Лондон. - намръщих се.

- Ще си помисля. -засмя се и излезна от кухнята.

• • •

Надявам се да ви хареса.💕💞