Ромео и Жулиета

Трета сцена

В стаята на Жулиета.

Влизат Жулиета и Дойката.

ЖУЛИЕТА

Да, тази рокля най ще ми отива,

но, моля ти се, мила, остави ме

таз нощ сама! Аз трябва да отправя

безброй молитви към небето горе,

дордето го склоня да се усмихне

към моята душа, която — знаеш —

е грешна и почернена от срам!

Влиза Синьора Капулети.

СИНЬОРА КАПУЛЕТИ

Заети ли сте? Трябва ли ви помощ?

ЖУЛИЕТА

Не, майко моя. Вече имам всичко,

което ми е нужно. Ще ви моля

таз нощ да ме оставите сама.

Вземете дойката, да ви помогне,

защото сигурна съм, че до утре

миг няма да се спрете.

СИНЬОРА КАПУЛЕТИ

Лека нощ!

Спокоен отдих, мила! Той ти трябва.

Излиза заедно с Дойката.

ЖУЛИЕТА

Прощавайте! Бог знай кога със вас

отново ще се срещнем. Ах, усещам

по жилите ми да минава вече

ужасен хлад, от който прималявам!

Ще ги извикам да ми вдъхнат смелост!

Ей, дойке!... Но защо ли ми е тя?

Ела, о, стъкленичко!

Ами ако изобщо не подейства?

Ще трябва да отида пред олтара!

Не, ти ще ме спасиш! До мен легни!

Поставя до себе си кинжала.

Какво ли пък, ако във нея има

отрова, със която този старец

желае хитро да убие мен,

за да не бъде сам опозорен,

задето ни е свързал със Ромео?

Възможно е! Не, не, не е възможно!

Цял свят го знае като свят човек!

Ами ако събудя се самичка

от смъртния си сън, преди Ромео

да е дошъл да ме освободи?

О, грозна мисъл! Зная, ще умра

от задушаване в онази дупка,

в която сигурно не влиза лъх

свободен въздух! Пък и да намеря

какво да дишам, няма ли, когато

представя си, сред нощ и смърт, че съм

във древното вместилище, в което

са сбрани костите на всички мои

предци, погребвани от векове;

в което, току-що положен, гние

под бял покров убитият Тибалт;

в което — казват — призраци среднощ

излизали... о, няма ли, когато

се съживя сред миризми на гнилоч

и писъци, подобни на онези

на мандрагората [1], които — казват —

довеждали човеците до лудост...

О, няма ли сред целия тоз ужас

да се побъркам и да затанцувам

над костите на своите деди,

да раздера покрова на Тибалт

и с кокала на някой свой прадядо

да пръсна полуделия си мозък?

О, виждам братовчед си да преследва

виновника за неговата смърт!

Стой, стой! Тибалт! Ромео, бягай, бягай!

За тебе пия, о, любими мой!

Пада в леглото си.

[1] Мандрагора — Според поверието корените на това екзотично растение, на което били приписвани различни целебни и магически свойства, имали форма на човешко тяло и стенели при изскубване