Ромео и Жулиета

Пета сцена

В градината на Капулети.

Горе на прозореца се показват Ромео и Жулиета.

ЖУЛИЕТА

Нима си тръгваш? Има още време

до утрото! Не беше чучулига,

а славей, вярвай, славей туй, което

прониза боязливия ти слух.

Той пее нощем в клонките на нара.

Повярвай, беше славей, мили мой!

РОМЕО

Не, беше чучулигата. Така

звъни вестителката на зората.

Не беше славей. Погледни, любов,

как злобните лъчи поръбват вече

редеещите облаци на изток.

Нощта гаси свещите си и, румен,

денят наднича, вдигнал се на пръсти,

зад планините. Трябва да вървя.

Смърт чака ме, ако остана тук!

ЖУЛИЕТА

Не, туй не е денят. Това е друг,

отделен плам, от слънцето излъхнат,

да те предшества като факлоносец

във пътя ти към Мантуа таз нощ.

Затуй не бързай! Имаш много време!

РОМЕО

Така да бъде! Нека смърт ме вземе!

Щастлив я чакам, щом я искаш ти!

Оназ дрезгавина не е окото

на утрото, а някакъв отблясък

от лунния светлик; тоз вик в небето

чуй! Чу ли го? — не е от чучулига,

не, то е славей. Нека той възслави

смъртта, която е добре дошла!...

Да си побъбрим, ангел мой, ела!

Какво ти е? Денят е тъй далече!

ЖУЛИЕТА

Не е! Не е! Върви си! Ден е вече!