Чонгкук и приятели или #Лудница

5.

- Юнгииии! Юнгииии! Мамка ти, покажи се!

- Стига си крещял! - Юнги подаде главата си през прозореца. - Няма да те пусна вътре!

- Не можеш да го направиш! Аз живея тук сега!

- Живееш трънци! Не живееш ако аз не те искам!

- Изрита ме от собствения ми апартамент! Ще викна полицията!

- Викни я, бе! И без друго мислех да ходя в участъка да подам оплакване за разбитата ми глава! - Юнги вдигна поглед към любопитните глави, които се подаваха от съседните апартаменти - Какво сте зяпнали, бе? Я се прибирайте! Шоуто свърши! – и затръшна прозореца с такава сила, че стъклото едвам не изпадна.

Чонгкук остана да виси на асфалта долу. Обви ръце около себе си.

Мамка му.

Щеше да го убие, добереше ли се веднъж там. Барабар с Техьонг и Джимин, които снимаха с телефоните си, докато Юнги го изхвърляше все едно бе чифт мръсно бельо.

- Поне едно яке ми хвърли шибан кучи син! - извика Чонгкук с вдигната нагоре глава. Никаква реакция. - Добре! Да знаеш, че като се строполя и умра от студ под балкона ти на твоята съвест ще тежа!

Прозореца се отвори за секунда и от там изпадна един червен шал. После пак се затвори.

Чонгкук го взе и се уви плътно.

- ...Шибан кретен.

- О, каква сладка любовна драма.

Чонгкук проследи гласа до съседния блок, където от един от прозорците на първия етаж се подаваше главата на ухилено до уши момче.

- Направо сме за сватба. - измрънка Чонгкук. - Не искам да знам децата ни какви ще са чудовища.

Момчето се засмя. - Аз съм Хосок. Но можеш да ме наричаш Хоби.

- Чонгкук. Предполагам, че познаваш оная горила, дето се е намърдала в апартамента ми?

- ...Да, за жалост. Замерва ме с пощенски пликове, когато пощальонът обърка адреса.

- ...Да ти кажа даже не съм изненадан.

- ...Веднъж майка ми реши да изпрати колет. Трябва да видиш гледката на три тона да хвърчи надолу към главата ти.

- Господи, не го е направил.

- Направи го. – момчето се ухили. – Имам цицина на главата все още.

- Съжалявам. Не от негово име, защото е същество, лишено от съчувствие... Но съжалявам. Ъм, Хоби? Ще ми направиш ли една огромна услуга? Ония кретен няма да ме пусне, а аз замръзвам.

- О, ама разбира се. - Хоби изчезна за миг. После се върна и хвърли към Чонгкук връзка с ключове. - Влизай. Третата врата на първия етаж.

- Сериозно ли? Ей така ме пускаш? Ами ако съм сериен убиец?

– Такъв ли си?

- Знае ли се? – Чонгкук вдигна рамене. – Определено мога да мина.

Хоби се засмя. - Ще рискувам.

- Ох, да имаше повече хора като теб. Приятелката ти сигурно е много щастлива?

- Ъ. Нямам приятелка.

- Приятел?

Хоби се ухили. - Нем. Но си търся.

Чонгкук нямаше как да не се усмихне. - И аз всъщност.

Хоби се загледа на някъде и Чонгкук проследи погледа му към неговия апартамент, където се виждаше как Юнги наднича през пердето. Ядосания му поглед много неща казваше. Чонгкук изпръхтя.

- Ама вие сериозно ли не сте гаджета? – попита го Хоби.

- С тая истерясала чанта? Абсурд!

- Чух това! - врясна Юнги и двамата сепнато погледнаха към прозореца, от който сега Юнги висеше и размахваше заплашително ръка. – Т'ва беше! Слизам долу и ще те направя на...

- Побързай! – извика му Хоби. – Брат ми участва в банда и ще да викна подкрепление!

Чонгкук не изчака да види как като бесен носорог Юнги тича след него. Панически напъха ключовете и влезе в съседния блок, докато зад гърба му се сипеха заплаха след заплаха.