Дълбоко в дебрите

Дванайста глава

Намирах се в гора. Вълшебна гора.

Вървях по пурпурен път, около мен се издигаха тъмносини дървета, в чиито корони проблясваха закачливо диаманти. Светлината беше мъждива и не знаех дали е ден или нощ. Във въздуха се рееха розови цветчета, носени от неуловим бриз.

Наблизо чувах звукът от река.

Последвах го.

Нямах чувството, че съм сама. Но и не можех да видя спътниците си.

Най-сетне стигнах до реката. Тревата под краката ми беше копринено мека и влажна, а цветът й беше като нефрит. Самата вода блестеше в най-нежните и красиви цветове - от виолетово и лилаво, през розово, та чак до бледо и наситено синьо. Посегнах да потопя ръка, когато до слуха ми достигна друг звук. По-силен, по-грохотен.

Тръгнах по протежението на реката. Чувствах се напълно опиянена от мириса на късно лято и нещо сладко, което се излъчваше от дърветата. Край мен се стрелкаха най-различни Желания, в небето горе летяха красиви, бели птици, каквито не бях виждала никога преди.

Може би вървях няколко минути, може би няколко часа. Но най-накрая пред погледа ми се издигнаха най-красивите планини, които можех да си представя. Бяха като големи, остри зъбери, събрани в няколко купчини. Не можех да спра да изпивам с поглед гледката пред мен. От върха на най-близката планина надолу се спускаше водопад в цветовете, които вече бях видяла в реката, а самите камъни като че ли светеха в пурпурно и синьо.

Ето това вече беше светът на елфите, който си представях.

Малко по-надолу по реката можех да видя малък, дървен мост, който ме приканваше да ида от другата страна.

Тук, на това място, се чувствах в безопасност. Тук се чувствах като елфът, който бях. Широка усмивка изгря на устните ми и аз направих първата крачка по моста.

Сърцето ми щеше да изскочи.

Каретата плавно се носеше измежду дърветата по главния път, който водеше към домът на Рена и Камерън. Баща ми седеше срещу мен и беше самото олицетворение на спокойствието и дори изглеждаше щастлив.

А аз? Аз исках да отворя вратата на каретата и да скоча, ако не знаех, че така нямаше да видя Камерън. А и най-вероятно полите на великолепната ми рокля щяха да се заплетат в колелата и накрая да се самоубия. Беше рано за това.