Краят на Ада - Момичето с Черни Криле

2

  Обратно в стаята си, Бриана натъпка малко дрехи и документи в едив сак и извади изпод леглото си друг, пълен с неща  които Ерик й беше дал. Взе едно оръжие, стисна го в ръка и си пое въздух. Не можеше да повярва на случващото се. В един момент беше готова за най-лошото, а в следващия държеше пистолет и се готвеше да избяга с помощта на мащехата си.
- Бри, аз съм. - чу се гласът на Ида от другата страна на вратата. Бриана отиде да отоври и видя сестра си, която трепереше неудържимо.
- Хей, спокойно. Ще се измъкнем.
- Аз... не разбирам...
- Знам, скъпа. Аз също. Хайде, да тръгваме.
  Двете се хванаха за ръце, излязоха и се сблъскаха с Тим, един от гардовете на Гарисън.
- Съжалявам, но оставате тук.
- Тим...
- Госпожици,  върнете се в стаята. Веднага. - каза той със смъртоносно сериозен тон.
- Не. - отвърна Бриана и вдигна пистолета си. - Отдръпни се.
- Ха! Не можеш да ме застреляш, малката.
- Тя-не. - каза Конър зад нето и го удари по главата. - Добре ли сте?
  Момичетата кимнаха.
- Хубаво. Да тръгваме.
- Трябва да намеря Ерик.
- Бри...
- Вървете. Ще ви настигна. Това е заповед, Конър. Отведи я.

  Конър задърпа Ида по стълбите, а аз тръгнах в обратната посока. Трябваше да открия Ерик. Нямаше да тръгна без него...
  Слязох на долния етаж и се запътих към всекидневната. По пода имаше тела, но преглътнах и продължих напред. Докато не стигнах до салона.
- Господи. - прошепнах и се огледах. Амалия, Адам... бяха тук. На земята. Както и Конър.
- Сериозно ли мислехте, че ще ми избягате? - попита баща ми. Зад него един от гардовете притискаше оръжие в слепоочието на Ида.
- Татко...
- Престани с глупостите. И двамата знаем истината.
- Какво...
- Майка ти се опита да те припише на мен и аз те търпях, но започна да създаваш доста проблеми, малката. Писна ми. - отвърна тат... Гарисън и насочи пистолет към мен. Лудостта в очите му ясно казваше  че ще дръпне спусъка.
- Не! - изпищя Ида. Чу се изстрел. Затворих очи в очакване на болката, но тя така и не последва. Погледнах отново и видях как Ерик Ийстън, личният ми бодигард, да се свлича на земята.
- Ерик, не! Господи, не! - извиках, но в същия момент усетих изпепеляваща болка в корема. Вдигнах поглед и видях как очите на баща ми се разширяват от изненада. Точно преди мрака да ме погълне успях да различа Брейди... и още някой...

  Около мен се носеше аромат на цветя и свежест. Чувствах се спокойна, в безопасност... и абсолютно не на място. Отворих очи, изправих се... и изплаках. Спомените ме заляха като лавина и изкараха въздуха от дробовете ми. Плаках, докато сълзите ми пресъхнаха. Тогава остана само празнота.
- Здравей. - каза един мъж и излезе от сенките. Изобщо не бях отчела присъствието му. Отдръпнах се, но той вдигна ръка. - Спокойно, никога не бих те наранил. Добре ли си?
- Кой... кой си ти? - попитах с дрезгав от плача глас. - Къде съм?
- Намираш се в град на име Лейк Вали, близо до Ню Йорк. Това е една от семейните ни къщи. А аз съм... Баш. Баш Максуел.
  Сърцето ми спря да бие, щом чух това име. Баш... братът на Брейди. Онзи, който убиваше собствените си съпруги...
- Ти... не... - прошепнах и се отдръпнах колкото се може повече. Не можеше да е истина...
- Не, спокойно! Всичко... всичко, което си чула е пълна лъжа. Не съм убил онези момичета. Аз... спасявах ги! Измъквах ги от онова адско място.
- Как... какво?
- Вярно е. - каза нежен женски глас. Вдигнах глава и видях Елиза Соул. Тя беше първата, която беше... попаднала в семейство Максуел. - Здравей. Как си?
- Аз...
- Ще ви оставя. - отвърна Баш и излезе. Елиза седна на ръба на леглото и се усмихна.
- Е, да се върнем на въпроса ми. Кас си?
- Аз... малко ме боли.
- Малко?
- Добре, повече.
- Нормално е. Докато беше в безсъзнание, те прегледа доверен лекар. Превърза раната ти и ти предриса успокоителни. Ще се оправиш.
- А Амалия и Ида?
- Те също са тук. В момента и двете спят. Няма за какво да се притесняваш.
- Благодаря.
- Няма за какво, скъпа. Почини си, а аз ще ти донеса нещо за хапване.
- Добре.
  След като и Елиза излезе, опитах да се успокоя  но скръбта от смъртта на Ерик отново ме налегна. Липсваше ми. Адски много. Нямах абсолютно никаква идея как да плодължа нататък...