Краят на Ада - Момичето с Черни Криле

4

                          Ида

  Първото нещо, което усетих когато се събудих, беше задушаващата топлина. Направо имах чувството, че изгарям отвътре. Опитах да стана, но изведнъж адска болка се разпростря по цялото ми тяло. Извих се и изкрещях.
- Ида, какво... о, по дяволите! - чух гласа на Конър, но не можех да се съсредоточа. Нова вълна на болка, този път по-силна, ме накара да извикам и да затворя очи...

- Шшт, всичко е наред. Вече приключи.
  Думите му ме накараха да отволя очи и да си поема дъх. Все още миришеше на изгоряло, но болката вече я нямаше.
- Конър?
- Тук съм, не се притеснявай. - отвърна той. Извърнах се и видях майка си... и бодигардът си. Той светеше. И имаше тъмно сиви криле. Аз... аз също притежавах такива, но с огнено червени нюанси.
- Как... какво съм аз? - прошепнах едва чуто. Бях ужасена. Това... сигурно сънувах...
- Ти си Изменена, скъпа. Както и Конър. Секунди след раждането ви де инжектира специален серум. Той не ви вреди... променя ви. Започвате да развивате уникални сили и в един момент се Изменяте. Ти си Огнена, Брейди е Воден, а Конър е Въздушен. Има още няколко типа, но още ти е рано.
- Ти... не говориш сериозно.
- Съжалявам, скъпа, но това е самата истина. Трябваше да ти кажа по-рано, но...
- Върви си.
- Ида...
- Мамо, излез.
  Майка ми въздъхна, но го направи, а аз останах с Конър. Той се приближи и седна на ръба на леглото.
- Съжалявам.
- И ти си знаел, нали?
- Усетих го, когато стана на 18, но си замълчах, защото очаквах, че майка ти ще ти сподели. После се случи онова с баща ти и просто нямаше време. Сега, обаче, ти обещавам, че ще те науча на всичко необходимо. Няма да е лесно, тъй като сме различни видове, но поне ще мога да потушавам огъня ти...
- Да потушаваш огъня ми ли? - попитах и погледнах към него. Очите му се разшириха, но миг по-късно в тях проблесна дяволито пламъче, от което страните ми пламнаха.
- Това също мога да го правя. - прошепна дрезгаво Конър, след което се наведе към мен и ме целуна...
  Почукването на вратата ни накара да подскочим. Майка ми влезе с телефон в ръка и мрачно изражение.
- Хилс са ни открили. Идват насам.

                        Бриана

- Господи, добре, че излязохме. Вече бях започнала да се чувствам като в затвор.
  Бяха минали няколко дни от преобразяването ми и една вечер Баш ме изведе на разходка. Времето беше прекрасно и от доста време насам се чувствах спокойна. Дори прекалено. Нещо май не беше наред...
- Хей, какво има?
- Не знам. Явно не съм свикнала с това... спокойствие. Имам усещането, че е затишие пред буря.
- Защо мислиш така?
- Нямам представа. Сигурно не съм се отърсила от случилите се неща. - отвърнах и свих рамене. - Както и да е. Да не говорим за това.
- Добре. Какво ще кажеш да отидем на пазар? Вие момичетата обичате тези неща.
- Може би ще ме разсее малко. Хайде.
  След няколко изнощителни часа по магазините, се оказах с нови дрехи, прическа и още много неща. Беше се свечерило, когато с Баш седнахме в един малък ресторант в центъра.
- Не трябваше да купуваме толкова неща.
- Струваше си. Изглеждаш невероятно.
- Благодаря. - отвърнах и се усмихнах. Косата ми беше с няколко сантиметра по-къса, а кестенявият цвят беше заменен с огнено червен. Смених грима си с един нюанс по-тъмен и вече бях коренно различен човек.
- По-спокойна ли си?
- Вече да. Явно съм имала нужда от малко разсейване.
- Радвам се, че точно аз ти го осигурих. Е, какво обичаш да правиш през свободното си време?
- Ами, нямах много такова. Когато не учех, ме подготвяха да бъда добра и примерна съпруга. И все пак, обичах да се скрия някъде с хубава книга и просто да забравя за всичко. А ти?
- Освен да спасявам красиви момичета ли?
- Да, освен това. - засмях се аз.
- Катеря се, ловувам, тренирам... изобщо, изпускам парата.
- Сигурно много момичета въздишат по теб.
- Заради Кръвното Съглашение и дума не можеше да става за нещо сериозно. Да, имал съм и краткотрайни гаджета, но до там. А ти? Със сигурност си имала някоя тръпка.
- Знаеш отговора на този въпрос. - казах и си поех дъх. - Аз.. с Ерик бяхме... имахме... той...
- Обичаш го, нали?
- Да. Аз... извинявай, имам нужда от въздух. - изправих се, като едва не съборих стола, на който седях. - Мога да се върна и сама. Няма да се забъркам в нищо.
- Бри..
- Съжалявам.
  Тръгнах в неопределена посока, а сълзите капеха по бузите ми. Дори самото споменаване на Ерик накара сърцето ми да прокърви отново. Беше прекалено рано...
  Изведнъж чух викове и се спрях. Намирах се край някакъв тъмен участък. Зад ъгъла имаше петима здрави като скала мъже, заобиколили още един, който не изглеждаше в най-добрата си форма.
- Откажи се, Алфа. Свършено е с теб.
- Никога! - изръмжа този в средата. Въпреки че нямаше шанс, се държеше като победител. Излъчваше... власт. Сила.
- Тогава си мъртъв.
  Нямам идея какво ме прихвана. Наистина. В единият момент се криех, а в следващия вече бях пред всички тези мъже и стисках ръце в юмруци.
- Пуснете го. Веднага.
- Кукло, попадна на грешното място. - каза единият от лошите и очите му заблестяха в кехлибарено жълто. Останалите започнаха да се приближават към мен.
- Оставете я! - извика "Алфата", но не го чуха. Край. Най-вероятно щях да умра...
- Вие сте в грешка, момчета. - чух се да казвам. Поех си дъх и усетих как новите ми сили ме изпълват. - В огромна грешка.
  Крилете ми се разпериха и ръцете ми засияха. Щях да се боря. До самият край. Замахнах рязко и видях как една силова вълна се откъсва от мен и събаря двама от петимата здравеняци. Останалите се разяриха и скочиха към мен. Движеха се със скоростта на светлината и единият стигна до мен. Успях да се прикрия с крилете си, но болката от удара беше зашеметяваща. Зрението ми се замъгли и политнах назад...
  Мощен рев разтърси земята и ме накара да отворя широко очи. Пред мен стоеше огромен катранено черен вълк с искрящи небесно сини очи. Той скочи към единият от тримата останали и буквално го разкъса на парчета.
- Мамка му! - изсъскаха другите и побягнаха. Вълкът застана пред мен и седна на задните си крака... лапи. Чакаше.
- Ти си... вълк.
  Кимване.
- Те искаха да те убият.
  Още едно.
- Няма да ме нараниш, нали?
  Той ме погледна някак обидено и поклати глава. Поех си треперещ дъх и усетих, че крилете ми изчезват.
- Господи, аз... не мога да повярвам. Не е възможно. Може ли... може ли поне да... не знам, да те докосна, може би?
  Вълкът кимна с глава. Протегнах ръка и зарових пръсти в козината му. Беше толкова мека...
  Силите ми ме напуснаха изведнъж. Пред очите ми се спусна пелена и започнах да се свличам...