Rapunzel and... Donghyuck

Глава 3

Вече бе тъмно, когато Донгхюк най-после реши да се прибере. Вървеше нагоре по улицата и риташе едно камъче, а мислите му се рееха свободно.

Мислеше за онова момче и по някаква причина не можеше да си го избие от главата. Той беше толкова по-различен от него.

Подсмихна се сам на себе си, но настроението му помръкна, щом стигна пред дома си. Въздъхна раздразнено и влезе, очаквайки да го посрещнат с обичайните викове.

- Къде беше?! - извика плътен мъжки глас.

Ето, започна се.

Хюк затвори след себе си и видя баща си, който сякаш го бе чакал в коридора да се прибере.

Баща му беше едър як мъж, с доста гъста брада и суров поглед. Може би, ако не беше толкова мързелив пияница, щеше да печели добри пари, вместо да кара сина си да краде и да си изкарва хляба по този мизерен начин.

- Съжалявам, че закъснях - смутолеви Хюк и опита да мине покрай него, но той грубо хвана лакътя му и го върна обратно.

- Не отговори на въпроса ми - изръмжа мъжа.

- Загубих се - призна Хечан. - Ето ти това и ме остави на мира.

Момчето извади от джоба си малък златен пръстен и го тикна в ръката на баща си.
Този път успя да мине покрай него и се насочи към стаята си.

Всъщност беше силно казано стая. Затвори мижавата врата зад гърба си и врътна ключа, за по-сигурно. Мразеше да идва в тази съборетина. Може би беше една от най-старите къщи наоколо и всеки момент щеше да се разпадне. А и не понасяше онзи мъж.

Отиде към леглото си и се тръшна на него, а то изскърца жално под тежестта му.

Ненавиждаше това, че бе станал крадец. В какви времена живееше, мамка му! Не можеше ли като един честен човек да започне работа някъде, да си намери приятели и просто да бъде себе си? Защо се налагаше да върши такива неща?

Баща му продаваше всичко откраднато на някакъв тип, който Донгхюк мразеше и в червата си. Въпросният мъж не веднъж му бе пускал ръце и неприкрито го оглеждаше, сякаш бе сочна пържола. Гледаше да е някъде навън, когато той идва в дома им, но понякога не успяваше и го засичаше, мъчейки се да го убие в поглед.

Беше толкова изморен от всичко.

Е. Поне баща му плащаше телефона му, от което не можеше да се оплаче. Старият не забравяше този месечен разход и Донгхюк беше наистина благодарен за това, защото в противен случай щеше да си умре от скука.

Огледа стаята за пореден път. Стените бяха влажни и пропити с мухъл. Дървеният таван едва се крепеше и Донгхюк нямаше да се учуди, ако се срути върху него, докато спи. Изправи се от леглото и се насочи към огледалото в другия край на стаята. Огледалото беше мръсно и напукано, но нямаше проблем, тъй като не изпитваше голямо желание да гледа отражението си.

Вгледа се в лицето си. Изглеждаше изморен и недоспал. Ярко червената му коса вече не му се струваше толкова хубава, макар че преди я харесваше страшно много. Прокара пръст по брадичката си и някакво чувство започна да го човърка отвътре. Искаше всичко да е различно. Искаше да спре да се самосъжалява. Искаше да избяга за малко от това проклето място.

Погледът му неволно се плъзна надолу по крака му, който все още беше здраво увит с бинт. Усмихна се несъзнателно при мисълта за онова момче и колко загрижено беше.

Отново погледна в огледалото и за миг съзнанието му си направи шега с него. Не видя себе си, а лицето на непознатия, който му се усмихваше мило.

Искаше отново да отиде там и да научи името му. Знаеше, че нямаше да се сприятели с него, тъй като бяха на милиони години разстояние, но въпреки това искаше да знае името му. Само това.

Непознатия бе доста по-висок от него, но някак по-плах в действията си. Беше несигурен и сякаш му трябваше нечие одобрение дали да прави нещо или да не го прави. Е, нямаше значение.

Хюк се добра до леглото си отново и легна с тежка въздишка, надявайки се утрешния ден да дойде по-бързо.

××××××

Добре, май нещо не ми се получава този фик :")

🌙🌙🌙🌙🌙🌙