Something Different: The War

Глава единадесет

Преди десет дни планът ми се бе сторил фасулски. Влизаме, взимаме Нейт и излизаме.
Сега когато бях на няколко километра, сърцето ми заплашваше да изскочи от гърдите ми и дишането ми бе учестено, планът бе започнал да ми се струва малко по-труден. Тъмните ми мисли заплашваха да превземат умът ми и усещах, че това застрашава всички. Бях лидер на отбора, водач, на който трябва да се разчита, а се държах като лигла. Хора, които пазеха гърбът ми в тази съдбоносна нощ можеха да не се върнат обратно в нашата база. Чувствах как отговорността и желанието всички да се върнем живи избута мрачните ми мисли поне за сега.
- Слизайте, тук ще изчакаме да дойде нощта ! - извиках и хиликоптерът започна приземяване.
Бяхме близо, но не твърде, за да бъдем забелязани. Навън се смрачаваше и трябваше бързо да се подготвим.
Един по един всички слязохме като взехме със себе си само няколко оръжия. Всички се наредиха пред мен, очаквайки последното нещо, което ще им кажа преди мисията. За миг се смразих, не знаех какво да кажа или направя. Не мръднах докато ме усетих топла ръка на рамото ми.
- Ще се справиш. Знаеш точните думи и аз вярвам в теб. Ти ще ни поведеш безгрешно !
Обърнах се и видях сърдечната усмивка на Конър. Конър, който толкова ми не помогнал, когато изпаднах в дупката на отчаянието, в най-мрачните ми мисли и бях готова да се откажа. Той беше там !
Усмихнах му се обратно и се обърнах към моят отбор.
- След няколко часа ще се изправим пред самата смърт, но не с наведени глави. Ще се бием до сетният ни дъх със смелост, съсредоточеност и най-вече с водените ни чувства. Всички знаем, че там има затворени наши приятели, наши близки и тази сила, която те ни дават ще бъде с нас.

Неговата сила в моето сърце

- Любовта ни е по-силна от всяко зло и от всяка омраза. Всички тук сме едно и ще се бием като такова. Заедно

Първоначалната ми мисия беше да те убия, но аз се влюбих и не можах.

Виждах усмивките, виждах хъса и макар почти на прага на смъртта, ние бяхме заедно, готови да се изправим пред всички трудности заради тях. Всички, които бяха там. И най-вече заради него.
***
Когато слънцето заляза и Луната се показа, бяхме готови. Бяхме разделени на отбори като всеки чакаше редът си.
Криех се зад едно дърво като внимавах да не се издам. Синтия и Елизабет бяха малко по-напред. Нашата тройка трябваше да мине незабелязано до стените и да се изкачи за отрицателно време точно когато смяната да пазачите се сменяше. Бяхме търсили безброй входове, но бяхме открили само този. Сега само чакахме сигналът. Когато пазачите се сменяха, оставяха крепостта незащитена. Лошото беше, че смяната траеше отрицателно време.
В кракът ми падна жълто, оражанжево листо. Крайно необичайно за сезонът, в който се намирахме. И това ни даде позволение да тръгнем. Затичахме се към стената с колкото сили имахме и започнахме да се катерим по нея. Крепостните стени бяха неочаквано високи. В миг осъзнах, че не бяхме преценили точно височината, съответно и времето. Бях доста по-напред от момичетата и осъзнах с ужас, че те няма да успеят. Имах отрицателни секунди да мисля и с ужас осъзнах, че ще бъдем забелязани и ще настане суматоха. Нямах никакъв шанс да покажа крилата си. Бяха твърде големи и отличителни. Щяхме да бъдем забелязани на мига. Дрехите ни се сливаха със стената, но не и крилата ми. Мисли, наложих си. Как можех да ги измъкна. Погледнах надолу и с ужас осъзнах, че бяха спряли.
- Дестъни, продължи сама. Няма да успеем.
Мъчех се да мисля как да им помогна, но разбрах, че нямах никакъв шанс.
- Бягайте, върнете се при Конър, ако не го отриете се махайте преди да са открили вас.
Те кимнаха и се пуснаха от стената приземявайки се стремглаво надолу секунди преди да се включат сирените. Отгоре видях, че бягат към гората и се откриват. Пазете се. Завихрих едно жълто листо към предполагаемото място на другата двойка. Надявах се да получат сигнала и се надявах да са добре. Нямах време да премислям повече когато влязох в Кулата на крепостната стена. Сега бях сама. Работата на втората двойка бе да се вмъкнат от тунел под земята, който водеше до всички килий и да измъкнат затворниците. Ако бяха получили сигнала ми трябваше да са тръгнали.
Започнах да ходя бавно и внимателно по първият коридор, който видях. Беше празен, без картини, без прозорци. Единствено мъждивата светлина на лампта над мен ми показваше пътя. Стараех се да съм тиха и да не се натъквам на стражата. Всичко се свеждаше до това да влезем и излезем незабелязано. Завих към следващ дълъг коридор когато се натъхнах на първият ми опонент. Той веднага ме забеляза, но все пак беше твърде късно. Отворих пропаст в земята и тя го погълна. Все едно никога не е бил там. Бях наясно, че скоро някой ще мине и ще забележи отсъствието му, но докато го потърси и разбере какво се бе случило. Щеше да е твърде късно. Залепих се до стената и бавно минах там където би трябвало да бъде сляпото петно на камерата. Наистина не се надявах да не ме е заснела. Видях стълбите в края на коридора и се затичах към тях. Те трябваше да водят към втори етаж, на който бяха спалните. Тъй като Нейтън беше предател само мислено, той трябваше да бъде настанен в нормална стая. В базата обмислях този казус в продължение на седмици, но тоИ вариант ми се струваше най-удачен. Имаше много стаи в този коридор и главният проблем беше, че не знаех в коя е той. Обмислих няколко минути следващата си стъпка, когато чух оглушителен писък и алармата се включи. Завъртях се рязко. От стаите започнаха да излизат хора. Не след дълго се чу силен гръм, който разклати крепоста последван от още писъци. Конър се бе задействал. Всички хора започнаха да се бутат и да пищят, чувах марша на войниците идващ насам, аз можеш да видя само едно лице пред мен. Това на Нейтън.