Something Different: The War

Глава десета

Навън бе мрачно и студено. Дори топлината на огъня, който с Конър бяхме запалили, не можеше да ме стопли.
Преди около два часа бяхме спряли, за да починем и поспим. Времето навън бе твърде студено и бяхме решили да запалим огън заради студа.
Всички бяха заспали, но кошмарите за бичуването на Нейт ме преследваха.
Бях се загърнала с одеало, а погледът ми проследяваше малките огънчета, карайки очите ми да блещукат.
Умът ми беше запленен докато не чух острият звук на изсъхналите листа в околноста.
Рязко се изправих и се огледах. Някаква тъмна фигура излизаше от многото дървета. 
Взех най- близкият лък оставен прилежно на земята и приготвих стрелата, насочих го и от човешката фигура на момиче излезе от храстите. Веднага отпуснах и оставих лъка.
- Какво правиш навън ?
Попитах я.
-Последна смяна за оглеждане на периметърът съм. А ти защо си навън ? Ако ни водиш, трябва да се наспиш.
Погледнах я учудено. Имаше дълга руса коса и стегнато тяло. Беше нисичка и на не повече от шестнадесет години.
- Така е, но не мога да спя.
Тя се замисли и ми отговори
- Значи мислиш за онова момче, което отиваме да спасим ?
Инстинктивно отговорих положително.
- Откъде всъщност знаеш ?
Тя се усмихна още по-широко.
- в базата се носиха разкази от хора, с които сте били още в онова училище. За вас с Нейтън. Слушала съм толкова много.
Усмихнах се спомняйки си за хубавите и забавни моменти, които бяхме имали. За всички оъти, в които се карах с него. Ако имах шанс, щях да върна времето назад и да променя всички скандали в нещо различно.
- Да. Бяха много хубави времена докато нещата не рухнаха.
Отново една сълза се спусна по бузата ми. На тази тема ставах толкова чувствителна.
Тя седна до мен пред огъня и се завъртя така че да гледа към очите ми.
- Какво е да бъдеш влюбен ?
Това може би беше един от най-интересните и трудни въпроси, които ми беха задавани.
- Да си влюбен е невероятно чувство. Дори не мога да ти го опиша. Обичам го безкрайно и мога да направя всичко заради него. При мисълта, че може да е мъртъв и наранен, сърцето ми се свива, тялото ми настръхва, очите ми се пълнят със сълзи и съм готова да рухна. Не мога да живея без него. Не знам какво би станало ако нещо му се е случило..
- Аз съм Касандра, да знаеш. - тя се усмихваше.
- Дестъни.
Двете прекарахме още час, говорейки си за всевъзможни неща докато не решихме, че ще е най-добре да заспиваме.
                          ◇◇◇
Когато се събудих на следващата сутрин, цялото ми тяло бе схванато. Протегнах се наляво и надясно колкото малко да го раздвижа и излязох от палатката. Както си мислех всички бяха станали и приготвяха нещата за тръгване. За закуска само можех да мечтая, затова подминах  къркоренето на стомаха ми.
Развалих палатката, сгънах одеалата и отново ги натоварих в хеликоптерите. 
Тъй като вече бяхме доста пи близо до целта си. Аз щях да пътувам в хиликтопера заедно с останалите.
Но преди това разбира се, трябваше да намеря Конър. Спрях момче на възраст колко моята възраст и го попитах къде може да е приятелят ми.
- Той отиде да събере нещата в онази палатка, мисля че все още е там.
Усмихнах се и благодарих. Както и очаквах Конър беше там.
- Ей Кон, трябва да огледаме околността за последно.
Той се обърна и излезе. Тръгнахме заедно по-навътре в гората.
- Как се чувстваш ? - попита ме той.
Знаех отлично какво точно питаше.
- Ами уплашена съм, не знам дали ще е жив.
Той премести няколко големи клона преди да отговори.
- Аз също съм малко притеснен, надявам се да не изгубим много хора. Да спасим Нейтън и да се върнем невредими. Като си помисля, че нещо може да се обърка, краката ми омекват.
Разбирах го напълно. Бяхме отговорни за живота на много хора, не знаехме какво щяхме да намерих на това място, ако Нейт не беше същият, ако изобщо беше там. Не знаехме нищо. Имаше още един проблем който държах в себе си. Не смеех да помисля за него дори. Беше твърде болезнен. Конър спря и се обърна към мен.
- Дестъни, нали знаеш, че Кейтлин ще е там ?
Това беше въпросът от който се страхувах. Най-добрата ми приятелка, която се оказа и моят най-голям предател сигурно се беше укрила там. Тя бе много важна част от моя живот. Бях споделяла с нея, беше ми най-близка до онзи момент, в който тя ме предаде и просто изчезна. От тогава не си позволяват да мисля за нея. Тя не го заслужаваше, но се га, когато бях изправена пред моментът, в който щях да я срещна, се чувствах съкрушена и ужасена.
- Да знам и този път ще я убия, няма да позволя да разруши за втори път нещото, което обичам най-много. Днешната нощ ще и е последна.