Something Different: The War

Глава четиринадесет

На закуска всички ме поздравяваха. Бяхме се върнали почти невредими. Много от хората в базата искаха да си говорим. Бях много изморена и все още трудно се придвижвах затова реших, че говорих и се запознах с достатъчно хора. Станах от масата и излязох от столовата. В коридора ме пресрещна Сали.
- Дестъни, толкова исках да те посетя тази седмица, но ти не се събуждаше. Бях сигурна, че си добре. Много се радвам !
Тя ме прегърна силно, което доста заболя, но просто си замълчах и отвърнах на прегръдката.
- Как си Сали ?
Тя се усмихна с най-искренната си усмивка.
- Нвероятно ! Прекарвам време с Ната и мама. Не фи бяхме правили от много време. Всички сме щастливи.
-Радвам се, че си щастлива, дребосък
Тя отново ме прегърна
- Благодаря за всичко Дес, ти си невероятна.
- Човекът, който ни измъкна от там е брат ти.
Не бях говорила още с Нейтън за способностите му. Като се замисля не бях говорила с него за различни неща освен нас като двойка.
- Той е много силен.
- Така е.
За част от секундада усетих причерняването, после не помня нищо.
Отново се събудих в леглото, но този път около мен имаше много хора. Конър, Нейтън, Сали и главната част на базата. Всички ме гледаха уплашено.
-Какво се случи ?
Никой не ми отговори. Нейтън и Конър приседнаха на леглото и помолиха останалите да напуснат. Те послушаха командата и скоро останахме трима в стаята.
- Какво се случва ? - вече по истерично попитах.
Конър започна пръв.
- Какво е последното нещо, което си спомняш ?
Замислих се.
- Говорех със Сали и изведнъж всичко стана черно. Събудих се тук.
Нейтън стана и започна да кръстосва стаята нервно.
- Някой ще ми обясни ли какво се случва - вече изкрещях.
- Припадна. Започна да крещиш на непознати езици. Тялото ти се тресеше. Помислихме, че умираш. Кожата ти започна да прогаря и изведнъж се появи това. После всичко утихна.
Останах объркана.
- Кое се е повявайки Конър ?
Той ми подаденогледалото и аз го поех въпросително. Щом се погледнах изпаднах в паника. По дясната част на връта ми до средата на ръката се беше появила Бяла татуировка. Беше под формата на завъртулки, нежно очертани върху кожата ми. Изпаднах в истерия. Пуснах огледалото, което се счупи на пода и рязко станах. Двете момчетата се стъписаха и седяха пред мен.
- Какво е това ? Ако е някаква шега не е забавно. Започнах да търкам връта си, но усещах, че това нещо си стои там.
- Дес, не знаем какво се случва. Когато се появи крещеше. Опитахме всичко, но ти не спираше.
Чувствах трудно да дишам. Усещах, че се задушавам. Мисля, че имах паник атака.
- Какво се случва с мен? - започнах да плача и да викам - Какво ми е грешно ? Какво е това нещо ?
Продължих да викам и да си скубя косата.
Нейтън прошепна нещо на Конър и той излезе от стаята.
Разгневих се още повече
- Недей да шепнеш все едно съм луда ! - продължих да викам.
Той се приближи.
- Спокойно ! - той погали бузата ми и изтри няколко сълзи.
Аз бутнах агресивно ръката му.
- Как да съм спокойна ? Какво не е наред с мен ?
Започнах да удрям с юмруци по гърдите му
- Защо винаги на мен се случва - продължавай.
Усетих как ръцете му се обвиха около мен и ме затиснаха в прегръдка. Усещах коустрофобията.
- Пусни ме ! - крещях и виках -  Пусни ме веднага !
Опитвах се да се гъна и да се измъкна. Той затегна по-силно и вече не можех да мръдна. Бях между гърдите му и здравите му ръце. Останах си там няколко минути като просто хлипах и подсмърчах.
- Спокойно ангелче. Всичко е наред. Ще се справим - шептеше ми в ухото.
Но аз не възприемах. Не можех. Умората в мен се надигна като безкрайна пропаст. Очите ми започнаха да се затварят. Усетих как той ме вдигна и скоро бях в прегръдките му.

- Имаше паник атака - шептеше глас
- Много и се събра - друг глас
- Вие как се оправяте ? Стопяване ли ледовете ?
В просъница успявах да различа гласовете. Почти бях сигурна, че Нейт и Конър говорят за мен.
- Обичам я, но има неща, които не съм готов да споделя. Много се промених. - прошепна той с въздишка.
- Какво всъщност се случи там ? - попита Конър
Имаше мълчание известно време.
- Бичуваха ме ежедневно, измъчваха семейството ми пред мен. Оставяха ме на прага на смъртта и после че връщаха. Беше ужасно. Последният път беше най-зле. Искаха да бичуват майка ми, но аз се застъпих за нея... всичко свърши много зле, толкова болка, бях на прага ма смъртта, протягах ръце към нея
Конър мълчеше
- Съжалявам. Никога не ми беше казвал за това, че си бил част от тях.
- Не исках да те намесвам. Можеха и теб да привлекат.
Ставаше ми все по-трудно да се правя ма заспала.
- Ти и Дестъни ? Случи ли се нещо между вас ? Забелязах, че сте доста близки.
Този въпрос че сепна и поти не се издадох. Конър очевидно не беше по-далеч.
- Тя е невероятна, но не. Стана ми като сестра. Заедно се справяхме с проблемите, държахме се заедно. Бяхме си най-близки тук. Тя преживя наистина много.
Усетих погледите им към мен и се опитвах да не мигам с клепачи и да стоя спокойно.
- Тя се е променила.. много. По-силна е и вече сякаш не е това дете. Пораснала е.
Конър тихичко се засмя.
- Още си е дете. Просто няма много случаи, в които може да го показва. Живота на всички е труден.
Ната въздъхна.
- Чудя се какво ще се случи сега ? Завинаги ли ще живеем тук ?
- Не знам Ната, не знам. Може би не е лошо да го обсъдиш с нея. Ако виждаш бъдещето Ви.
Усетих, че се усмихва.
- Виждам живота си само с нея. След като я напуснах внезапно толкова силно усетих липсата ѝ. Не мислих, че толкова съм я обикнал. Всеки ден мислих за нея, кога отново ще мога да я държа в прегръдките си. Но се случиха много неща, които могат да я отблъснат, неща с които не се гордея.
Двамата размениха няколко реплики със жестове.
- Да - отвърна Конър - Мисля, че имате много за какво да говорите.
След няколко минути вратата се затвори тихо и аз усетих за съвсем мимолетно време, че съм виновна задето подслушах. Но той ме искаше да споделя с мен. Явно го правеше без проблем с Конър.
Направих се, че се събуждам. Разтегнах мускули и веднага усетих, че се чувствам много по-добре.
Доста си поспивах напоследък.
- Добро утро, любов - чух го да казва.
Усмихнах се все още със затворени очи.
- Ще отида да си взема душ.
- Аз ще отида да говоря с Конър. Искам да го попитам нещо.
Той ме изгледа малко ревностно, но влезе в банята.
Реших, че може би трябва да си полежа още малко. Исках да помисля над факта дали наистина не искам да си тръгна от базата. Тук напоследък ставаше все по-задушаващо. Усещах крилата ми в гърба ми. Имах нужда да ги разтворя. Имах нужда от свобода.