IDOL and Stranger

Chapter 17

--Гледна точка - Lidia--

Единственото нещо, което правих докато той говореше, а студената му ръка почиваше и леко разтриваше бедрото ми, бе да мисля начин да избягам. Но признавам, бях слаба. Никога не си бях представяла да се намеря в такава ситуация... Отвлечена. Какво щеше да стане след час, след два, след ден, седмица...м-месец? Ако останех тук?... Нямаше да мога да го преживея.

Какво щях да правя? Какво ли си мислеше Taehuyng? Че съм го напуснала? Ако наистина беше така, нямаше да си го простя. Ами Isabelle?... Не, трябваше да има някакъв начин да избягам. Каквото и да ми костваше...

-Ах тази устна... Ако толкова копнееш някой да я хапе, аз съм тук. Няма нужда да се тормозиш сама... - гласът му ме изкара от мислите ми. Проклех се, заради навика. Той се приближи и жадно ме целуна. Аз стоях, докато той ме настани у него. Изумих се от хватката му. Толкова плътно ме беше притиснал към него, че усещах как пръстите му се впиват в кожата на талията ми.

Той леко прихвана косата ми и ме отдели от него. Не можах да здържа стона си от болка. Но разбрах, че това бе най-голямата ми грешка, заради това, което той каза:

- И на теб ти пречи, нали? Нека я скъсим малко, какво ще кажеш? Смятам, че ще ти стои добре, особено в съчетание с подаръка, който съм ти избрал... - аз поклатих глава,но той отново я дръпна, показвайки ми, че нямам избор. - Миличка, тук аз командвам, а ти слушаш. А аз харесвам жени с къси коси, твой дълг е да го изпълниш.

- И защо е нужно да го правя? Аз не ти принадлежа, нито ти на мен... Не съм ти кукла на конци, че да ме командваш! - процедих през зъби. Отново грешка. Наградата ми беше шамар... Отново, и отново. При третия вече не усещах нищо...

-Посмей да се обадиш още веднъж и няма да получиш само това... - най-грубо ме отблъсна от себе си, ставайки, а щом се тръшнах на дивана, усетих как лицето ми пари. Очите също.

-Гледна точка - Isabelle -

Едно нищо... Единственото нещо, което чувствах бе едно голямо нищо. Баща ми вече го нямаше... Беше ми останала само мама. Не можех да изгубя и нея. Щеше да е твърде много. Пуснаха ме само веднъж в реанимацията. Стоях половин час, говорейки ѝ. През цялото време не спрях да плача. Стисках ръката ѝ, знаейки че ме чува. Накрая просто трябваше да я оставя и да изляза.

Сега стоях в коридора, облегнала се на седалката на стола. Беше три през нощта. Sienna още стоеше с мен, макар и задрямала. Нямах и на идея къде беше телефона ми. Знаех, че Lidia най-вероятно беше обяснила ситуацията на Jimin и се надявах да ме разбере. Докато размишлявах очите ми постепенно започнаха да се затварят.